Мара приличаше на окаяно безпризорно дете под тежестта, на дрехите и труфилата. Влезе в дневната с малки сдържани стъпки не за да изглежда изящно, а поради слабост. Блясъкът на смарагди и нефрит засенчваше очите й, поклонът, с който удостои високата жена, очакваща появата й в пурпурнозлатистия си халат, по необходимост бе лек и кратък. По-дълбок щеше да я смъкне на колене на пода, а упоритата гордост я спираше да потърси подкрепата на слуга.
Лейди Исашани от Ксакатекас се надигна от възглавничките си сред вихър от фина коприна и парфюми. Очите й бяха леко дръпнати. В косата й имаше сребро, смесено с кестенявото, а пудрата от тиза, с която бе покрила изпъкналите си скули, бе смесена с искрящи късчета раковина. По лицето й блещукаха точици светлина и ефектът усилваше млечнорозовия цвят на кожата й, съхранила блясъка на младостта като с магическо заклинание.
Прочута със своята красота, вдъхваща страх с проницателността си и призната за ненадмината манипулаторка, вдовицата регент лейди Ксакатекас забърза напред и подкрепи Мара за лакътя.
— Явно все още не си се изцелила, скъпа. — Гласът й бе звънък като тона на драгоценен музикален инструмент, поддържан от поколения музиканти. — Формалностите са излишни между приятели.
Мара се отпусна благодарно на меките възглавнички. Собственият й глас зазвуча сух като стържещ пясък, щом започна с осветените от времето слова за поздрав към особа с по-високо социално положение:
— Добре дошла в моя дом, лейди. Добре ли си?
Исашани сведе глава и сладка усмивка образува трапчинки на страните й.
— Благодаря на Слугата за тази незаслужена вежливост — отвърна тя с тон на искрено задоволство при това обръщане на ранговете от Мара. Макар да превъзхождаше Мара по възраст и житейски опит, тя беше само бивша Управляваща лейди, докато Мара бе Слуга на империята. — Съвсем добре съм, но ти приличаш на каша хуает, оставена на слънцето за добитъка. Скъпа, нищичко ли не са ти давали за ядене? — Това, че думите й бяха прями, не изненада Мара, но тази груба прямота беше изваждала от равновесие много противници на дома Ксакатекас, чиито умове бяха размътени от изкусителния чар на Исашани.
Мара наведе очи от замайващия блясък на виолетова коприна, пищно обшита със златна нишка, и също толкова бързо извърна погледа си от подноса с меса и резенчета плодове, оставен от слугите за гостенката й. Заобиколи въпроса с:
— Със сигурност не си дошла тук, за да слушаш оплакванията ми от здравето ми. — Всъщност храната й беше безвкусна. А и отровата бе направила стомаха й нервен и деликатен.
Отговорът на Исашани бе язвителен и прям.
— Определено не съм дошла, за да ти угаждам, като те гледам как се цупиш.
Мара едва се сдържа да не трепне. От всеки друг щеше да се наложи да изтълкува подобен упрек като оскърбление. Но в дълбоките очи на Исашани се таеше съчувствие, което я удари като шамар, защото беше искрено. Въздъхна и чувството, втвърдило се след помятането, леко се притъпи.
— Съжалявам. Не съзнавах, че настроението ми е толкова прозрачно.
— Съжалението не е достатъчно. — Исашани посегна със съвършено поддържаната си ръка, избра от блюдото плод и й го поднесе. — Яж, иначе ще повикам слугините ти и ще им заповядам да те изнесат, да те вържат на леглото и да те хранят насила.
И щеше да го направи, помисли Мара, а вероломните й слугини навярно щяха да се подчинят без да се запитат дали това не е против желанието на господарката им. Исашани налагаше авторитета си като сприхав пълководец и в нейно присъствие хората обикновено маршируваха по свирката й и внимаваха какви ги вършат. Тъй като не се чувстваше достатъчно силна, за да спори, Мара започна да дъвче резенчето джомач. Но пък тя също можеше да е пряма.
— Защо дойде?
Исашани я изгледа преценяващо. После, сякаш успокоена, че вътрешната й същност не е толкова изтощена, колкото физическата й сила, си наля чоча от чайника.
— Лорд Джиро от Анасати се е обърнал с предложения към най-големия незаконен син на покойния ми съпруг. — Гласът й беше твърд като рядка варварска стомана, в противоречие е крехката й красота.
Мара остави недоизяденото резенче плод. Челото й се намръщи.
— Уенасети?
Изящното кимване на гостенката потвърди, че точно това е името на въпросния незаконен син. Това, че Мара изобщо знаеше името, беше впечатляващо, тъй като покойният лорд Чипино бе опитвал конкубинки и куртизанки като хубави вина. Незаконните му деца бяха многобройни като скакалци и макар всички да бяха отгледани равнопоставено и честно от дома Ксакатекас, нравът и характерите им варираха като климата. Старият лорд беше делил охотно постелята си както с красавици, така и с умници, и макар никоя от майките на децата му да не беше успяла да се опълчи на превъзходството на Исашани като господарка и съпруга, сърцата на някои се бяха вгорчили от поражението и те бяха предали негодуванието си на децата. Сегашният наследник, Хопара, разчиташе на проницателния усет на своята вдовстваща майка за фамилна политика, за да държи изкъсо многобройните си незаконни роднини.
