„Искам единствено да легна до теб и да се събудя до теб, само веднъж, само веднъж в живота ми.” Цяла нощ лежаха един до друг, само ръцете им се докосваха. От тогава се бяха докосвали безброй много пъти, но не бяха прекарвали цяла нощ заедно. Джейс знаеше, че му предлага не само да дремнат в някоя от неизползваните стаи на Института. Клеъри бе сигурна, че го вижда в очите й, макар и тя самата да не беше уверена какво точно му предлага. Но това нямаше значение. Джейс никога нямаше да поиска нещо, което тя не е готова да му даде.
— Иска ми се — страстта, която видя в очите му, дрезгавината на гласа му, твърдяха, че й казва истината. — Но… не можем — той хвана здраво китките й и ги дръпна надолу, задържайки ръцете им помежду им като бариера.
Очите на Клеъри се разшириха.
— Защо?
Джейс си пое дълбоко въздух.
— Дойдохме да тренираме и трябва да тренираме. Ако вместо това, само се натискаме, няма да ми позволяват да помагам в обучението ти.
— Нали така или иначе ще вземат човек, който да ме тренира?
— Да — отвърна той, стана и я изправи на крака до себе си. — И се тревожа, че ако свикнеш да се натискаш с инструкторите си, накрая ще нападнеш и него.
— Не бъди сексист. Може да ми намерят жена инструктор.
— Тогава ще имаш разрешението ми да се натискаш с нея, стига аз да гледам.
— Супер — Клеъри се усмихна и се наведе да сгъне одеялото, което бяха взели, за да седнат.
— Притесняваш се, че ще ми намерят мъж инструктор и той ще е по-секси от теб.
Веждите на Джейс се вдигнаха.
— По-секси от мен?
— Това е възможно — каза Клеъри. — Поне теоретично.
— Теоретично планетата може изведнъж да се разцепи, ти да останеш на едната половина, а аз на другата и така завинаги да бъдем трагично разделени, но не се притеснявам за това. Вероятността — продължи Джейс с типичната за него усмивка, — някои неща да се случат, е толкова малка, че не си заслужава да ги мисли човек.
Той протегна ръка, тя я пое и заедно прекосиха поляната, отправяйки се към горичката в края на Ийст Медоу, за която явно само ловците на сенки знаеха. Клеъри предполагаше, че е посипана с магически прах— с Джейс доста често тренираха там, а никой никога не ги беше прекъсвал, освен Изабел или Мерис.
Сентръл Парк през есента изобилстваше от цветове. Дърветата, които ограждаха поляната, бяха облекли най-ярките си цветове — искрящо златно, червено, бакърено и оранжево. Беше красив ден, идеален за романтична разходка в парка и целувки на някой от каменните мостове. Но това нямаше да се случи. Очевидно, доколкото зависеше от Джейс, паркът представляваше още една тренировъчна зала на Института, само че на открито, и там Клеъри трябваше да прави различни упражнения, като бягане по пресечен терен, техники за бягство и нападение, и убиване на разни неща с голи ръце.
По принцип би се радвала да се научи да убива разни неща с голи ръце. Но нещо в изражението на Джейс я разтревожи, колкото и шеговит да беше разговорът им. Той не спеше добре и очевидно избягваше да остава насаме с нея, освен по време на тренировките. Не можеше да се отърси от натрапчивото чувство, че нещо не е наред. Само ако имаше руна, която да го накара да й разкрие истинските си чувства, помисли си. Тя обаче никога нямаше да създаде такава руна, напомни си незабавно Клеъри. Не би било етично да използва силата си, за да контролира някого. А и откакто беше създала руната на обединението в Идрис, силата й сякаш беше изпаднала в летаргия. Не изпитваше желание да рисува стари руни, а и нямаше видения за създаването на нови. Мерис й беше казала, че ще се опитат да доведат специалист по руните, който да я обучи, започне ли сериозно да тренира, но досега нямаше такова чудо. Всъщност, не че имаше нещо против. Трябваше да признае, че дори и силата й да изчезнеше завинаги, може би нямаше да съжалява.
— Може да се случи да срещнеш демон и да нямаш оръжие — каза Джейс, когато минаха под редица дървета, отрупани с ниско висящи листа, чиито цветове варираха от зелено до искрящо златно. — В такъв случай не трябва да изпадаш в паника. Не забравяй, че ти самата си оръжие. На теория, когато приключиш обучението си, трябва да можеш да пробиеш дупка в стената с ритник или да събориш лос с един-единствен удар.
— Никога не бих ударила лос — каза Клеъри. — Те са защитен вид.
Джейс се усмихна леко и се обърна с лице към нея. Бяха стигнали до горичката; в центъра, сред дърветата имаше малка полянка. По стъблата на дърветата имаше издълбани руни, които маркираха мястото като собственост на ловците на сенки.
— Има древен боен стил, наречен муай тай. Чувала ли си за него?
Тя поклати глава. Слънцето светеше ярко и спокойно, и на нея й беше топло с анцуга. Джейс съблече якето си и се обърна към нея, огъвайки дългите си като на пианист пръсти. Очите му бяха наситено златни на есенната светлина. Знаци за скорост, ловкост и сила, се виеха като лози от китките нагоре до бицепсите му и изчезваха под ръкавите на тениската. Клеъри се запита защо си е направил труда да си сложи руни, сякаш тя е враг и сериозен противник.
