— Да не е разбрала, че ходиш с две момичета едновременно? — усмихна се Кайл. Той изглеждаше добре, трябваше да признае Саймън, но за разлика от Джейс, който очевидно осъзнаваше, че е симпатичен, Кайл приличаше на някой, който не се е ресал от седмици. Беше някак открит, приветлив и нахакан, което беше и неговият чар. — Да, Кърк ми каза. Браво, брато. И аз… не живея вкъщи. Тръгнах си преди две години — обясни Кайл. — Той обгърна тялото си с ръце и отпусна надолу глава. Гласът му беше тих. — Не съм говорил с родителите си от тогава. Справям се добре и сам, но… Разбирам те.
— Татуировките ти. Какво означават? — попита Саймън и леко докосна едната му ръка. Кайл протегна ръце.
— „Зйаапйй зйаапйй зйаапйй” Това са мантри от Упанишадите. На санскрит е. Молитви за мир.
По принцип Саймън би сметнал татуирането на санскритски думи за някак претенциозно. Вече обаче не мислеше така.
— Шалом — каза той.
Кайл примигна срещу него.
— Какво?
— Означава „мир”. На иврит. Просто реших, че думите звучат близко.
Кайл го изгледа продължително. Очевидно обмисляше нещо. Накрая каза:
— Може да ти се стори малко лудо…
Саймън настръхна.
— О, не знам. Думата „лудо” стана много разтегливо понятие последните няколко месеца.
— … но имам апартамент в Алфабет сити. Съквартирантът ми наскоро се изнесе. Има две спални, можеш да се нанесеш на неговото място. Има легло и всичко останало.
Саймън се поколеба. От една страна изобщо не познаваше Кайл, а да се нанесе в апартамент при абсолютно непознат му се струваше епохална глупост. Кайл можеше да се окаже сериен убиец, въпреки татуировките за мир. От друга страна, изобщо не познаваше Кайл, което значеше, че никой нямаше да го търси там. А и какво значение имаше, дори и Кайл да е сериен убиец, помисли си горчиво. Това щеше да се окаже по-лошо за Кайл, отколкото за него, както се случи с нападателя с ножа онази нощ.
— Знаеш ли — каза той, — мисля да приема предложението ти. Ако може.
Кайл кимна.
— Колата ми е отвън. Ако искащ можем да тръгнем заедно.
Саймън се наведе да вземе раницата си, изправи се и я преметна през рамо. Плъзна телефона в джоба си и разтвори широко ръце, показвайки, че е готов.
— Да вървим.
Адът вика ада
Жилището на Кайл го изненада приятно. Саймън очакваше апартамент в сграда без асансьори на „Авеню Дий” с пълзящи по стените хлебарки, дунапрен вместо легло, и каси от бира вместо столове. Всъщност апартаментът на Кайл се оказа двустаен, с малка дневна, тонове етажерки и стени, осеяни със снимки на известни места за сърф. Естествено, Кайл отглеждаше марихуана в противопожарния изход, но човек не можеше да има всичко.
Стаята на Саймън на практика беше празна кутия. Който и да беше живял там, беше оставил само един матрак на пода. Стените бяха голи, подът също, и имаше един прозорец, през който Саймън видя неоновата табела на китайски ресторант от другата страна на улицата.
— Харесва ли ти? — попита Кайл, въртейки се при вратата; зелените му очи бяха открити и дружелюбни.
— Страхотно е — искрено отвърна Саймън. — Точно от това имах нужда.
Най-скъпата вещ в апартамента беше телевизорът с плосък екран в дневната. Те се паркираха на канапето и гледаха телевизия, докато навън не падна здрач. Кайл беше готин, заключи Саймън. Не любопитстваше, не разпитваше, не задаваше въпроси. Очевидно не искаше нищо за стаята. Беше мило момче. Саймън се зачуди дали не е забравил какви бяха обикновените човешки същества.
След като Кайл отиде на работа нощна смяна, Саймън се върна в стаята си, отпусна се изтощен на матрака и се заслуша в шума на колите по „Авеню Бий”.
Като малък обичаше да пътува, защото, отивайки на ново място, за него означаваше да избяга от всичките си проблеми. Дори и тук (само една река го делеше от Бруклин) спомените, които го прогаряха като киселина — смъртта на нападателя, реакцията на майка му към истината за него — изглеждаха неясни и далечни.
Може би това беше тайната, помисли си той. Да не спира. Като акула. Да отиде някъде, където никой няма да го намери. „Беглец и скитник ще бъдеш на земята.”
Това обаче можеше да се получи, ако не обичаше никого.
Спа неспокойно през цялата нощ. Макар и да можеше да излиза през деня, естественият му импулс беше да спи денем и той неспокойно се бори със сънищата. Събуди се късно, слънчевата светлина вече се процеждаше през прозореца. Облече чисти дрехи от раницата си, излезе от спалнята и видя Кайл в кухнята да пържи бекон и яйца в тефлонов тиган.
— Здрасти, съквартиранте — поздрави го весело Кайл. — Искаш ли закуска?
Видът на храната накара Саймън да почувства леко гадене.
— Не, благодаря. Но бих пийнал кафе — той се настани на един от паянтовите бар столове. Кайл бутна нащърбена чаша през плота към него.
— Закуската е най-важното хранене за деня, брато. Макар вече да е обяд.
Саймън обви ръце около чашата и усети как топлината се просмуква в студената му кожа. Отчаяно затърси тема на разговор, която да не се върти около храненето.
— Ами, аз така и не те попитах вчера, какво работиш?
