Кайл взе парче бекон от тигана и го захапа. Саймън забеляза, че на златния медальон имаше гравирани листа и думите „Веай ВеШсо81” Знаеше, че „Веай” означава нещо свързано със светци. Кайл сигурно беше католик.
— Извършвам куриерски услуги с колело — каза той дъвчейки. — Страхотно е. Карам колело из града, виждам всичко, говоря с хората. Много по-добро е от училището.
— Напуснал си училище?
— Предпочитам училището на живота. — Саймън щеше да си помисли, че Кайл говори глупости, ако не беше казал „училището на живота” толкова искрено, колкото всичко, което изричаше. — Ами ти? Някакви планове?
Ами сещаш се — да бродя по земята, да нося смърт и разрушение на невинни хора. Може би да пия кръв. Да живея вечно, но без никакви забавления. Обичайните неща.
— В момента съм се пуснал по течението.
— Тоест не искаш да ставаш музикант? — попита Кайл.
За облекчение на Саймън, телефонът му звънна, преди да успее да отговори. Извади го от джоба си и погледна дисплея. Беше Мая.
— Здрасти — поздрави я той. — Какво има?
— Ще ходиш ли на пробата на Клеъри днес следобед? — попита тя, гласът й пращеше по линията. Вероятно се обаждаше от свърталището на върколаците в Китайския квартал, а там връзката не беше особено добра. — Каза ми, че те е помолила да отидеш за компания.
— Какво? А, да. Вярно. Ще ходя. — Клеъри беше настояла да я придружи на пробата на шаферската й рокля, за да могат после да отидат в магазина за комикси и да не се чувства, както самата тя каза, „прекадено момичешки”.
— Тогава и аз ще дойда. Трябва да предам на Люк съобщение от глутницата, а и не сме се виждали отдавна.
— Знам. Много съжалявам…
— Няма проблеми — рече безгрижно тя. — Но ще трябва да ми кажеш какво ще облечеш на сватбата, за да сме в тон.
Тя затвори и Саймън се втренчи в телефона. Клеъри беше права. Сватбата беше важно събитие, а той бе адски неподготвен за тази битка.
— Някое от гаджетата ли беше? — полюбопитства Кайл. — Онази червенокосата от гаража една от тях ли е? Сладка е.
— Не. Това е Клеъри, най-добрата ми приятелка. — Саймън прибра телефона в джоба си. — Тя си има приятел. Много, много, много сериозен приятел. Работата там е желязна. Повярвай ми.
— Само питам. — Кайл се усмихна и захвърли вече празния тиган в мивката. — Значи излизаш с две мацки. Те какви са?
— Те са много, много… различни. — Дори, помисли си Саймън, са пълна противоположността. Мая беше спокойна и уравновесена, Изабел живееше за купона. Мая беше като постоянна неподвижна светлина в тъмнината, Изабел беше като горяща звезда, шеметно движеща се в пространството. — И двете са прекрасни. Красиви и умни…
— Но не знаят една за друга? — Кайл се облегна на плота. — Изобщо ли не подозират?
Без да усети, Саймън започна да обяснява как, когато се върнал от Идрис (макар и да не спомена мястото по име), и двете започнали да го канят да излизат. А той харесвал и двете, и приемал. После нещата станали романтични, но така и нямал възможност да обясни на всяка, че се среща и с друга. Докато се усети, всичко станало много сериозно, а той хем не искал да нарани никоя от тях, хем не знаел какво да прави.
— Ами, ако питаш мен — каза Кайл и се обърна да изхвърли остатъка от кафето си в мивката, — трябва да избереш едната и да спреш да си играеш игрички. Само казвам.
Тъй като беше с гръб към него, Саймън не виждаше лицето му и за момент си помисли, че Кайл е ядосан. Гласът му прозвуча нетипично грубо. Когато Кайл се обърна обаче, изражението му беше открито и дружелюбно както винаги. Саймън реши, че сигурно си е въобразил.
— Знам. Прав си. — Той погледна към спалнята. — Виж, наистина ли нямаш нищо против да остана? Мога да се изнеса, когато кажеш…
— Няма проблеми. Остани колкото искаш— Кайл отвори едно чекмедже, започна да рови и накрая намери комплект ключове. — Тези са за теб. Тук си добре дошъл. Аз трябва да отивам на работа, но ти остани колкото искаш Можеш да поиграеш на „Хало” или на нещо
друго. Тук ли ще си, когато се върна?
Саймън сви рамене:
— Може би не. В три имам проба на рокля.
— Супер — каза Кайл, провеси куриерската чанта през рамо и тръгна към вратата. — Накарай ги да ти ушият нещо в червено. Това е твоят цвят.
— Какво мислиш? — попита Клеъри, когато излезе от пробната.
Завъртя се да я огледат. Саймън, седнал на един от неудобните бели столове в „Булчински магазин на Серии”, смени позата си, трепна и каза:
— Изглеждаш добре.
Изглеждаше много повече от „добре”. Клеъри беше единствената шаферка на майка си и затова можеше да си избере каквато рокля поиска. Беше се спряла на много изчистена златна копринена рокля с тесни презрамки, която стоеше изящно на крехката й фигура. Единственото й бижу беше пръстенът на Моргенстърн, който носеше на верижка около врата си; обикновената сребърна верижка подчертаваше ключицата й и извивката на гърлото й.
