— Това е стара история — промърмори Ема — и вече няма значение. Не е ли по-добре да мислим за бъдещето, отколкото за миналото?
— Някои май са сърдитковци — жегна я Олив.
Ема стана и се отдалечи към дъното на вагона, където никой нямаше да я безпокои. Почаках една-две минути, за да не се почувства преследвана, и после отидох при нея. Тя ме видя, че идвам, но се скри зад един вестник, преструвайки се, че чете.
— Просто не искам да го обсъждам — рече иззад вестника. — Ето защо!
— Нищо не съм казал.
— Да, но щеше да попиташ и ти спестих усилията.
— За да е справедливо — предложих, — нека първо аз ти разкажа нещо за мен.
Тя надзърна над ръба на вестника, леко заинтригувана.
— Но аз не знам ли вече всичко за теб?
— Ха — подсмихнах се. — Не съвсем.
— Добре, кажи ми три неща за теб, които не знам. По възможност да са мрачни тайни. Хайде, побързай!
Разрових се из спомените си за някои интересни факти, но се сещах само за срамотии.
— Добре, едно. Като малък съм бил много чувствителен спрямо насилието по телевизията. Не съм разбирал, че не е истинско. Дори когато някоя рисувана мишка удари рисувана котка, аз съм се плашил и избухвал в плач.
Тя смъкна вестника.
— Благословена да е нежната ти душа! — рече. — А погледни се сега — набучваш чудовищни създания право през очните ябълки!
— Две — продължих. — Родил съм се на Хелоуин и докъм осемгодишна възраст съм вярвал на родителите си, че сладкишите, които хората ми дават, когато почукам на вратата им, са всъщност подаръци за рожден ден.
— Хмм — тя свали още малко вестника. — Това беше малко по-мрачно. Но можеш да продължиш.
— Три. Когато се срещнахме за пръв път, бях убеден, че ще ми прережеш гърлото. Но колкото и да бях уплашен, един тъничък гласец в главата ми рече: „Може да е последното лице, което ще видиш през жалкото си съществуване, но поне е хубаво“.
Вестникът падна в скута ѝ.
— Джейкъб, това е… — Тя погледна към пода, през прозореца и отново към мен. — Много мило.
— Истина е — рекох и плъзнах ръка през седалката към нея. — Добре, твой ред.
— Всъщност не се опитвам да скрия нищо. Просто тези полузабравени истории ме карат отново да се чувствам на десет и нежелана. Това никога не отминава, колкото и вълшебни летни дни да са натрупани оттогава.
Раната в душата ѝ още бе отворена — след всички тези години.
— Искам да те опозная — настоях. — Коя си, откъде си дошла. Това е всичко.
Тя се намести смутено.
— Никога ли не съм ти разказвала за моите родители?
— Зная само това, което чух от Голън през онази нощ в ледницата. Той каза, че те дали на пътуващ цирк?
— Не съвсем. — Тя се отпусна на седалката и гласът ѝ се снижи до шепот. — Предполагам, че е по-добре да узнаеш истината, отколкото да чуваш слухове и измислици. Така че, ето я. Започнах да проявявам способността си, когато бях на десет. Непрестанно подпалвах леглото си насън, докато родителите ми не ми взеха чаршафите и ме накараха да спя на гола метална кушетка в стая без нищо, което може да гори. Мислеха, че съм пироман и лъжец, и доказателство за това бе фактът, че никога не получавах изгаряния. Но аз не можех да бъда изгорена, макар в началото да не го знаех. Бях на десет — не разбирах нищичко в тоя живот! Много е страшно да се проявяваш, без да разбираш какво става с теб, но предполагам, че повечето необикновени минават през този период.
— Мога да си представя — кимнах.
— Един ден за всички около мен аз бях обикновена като пудинг, а на следващия се появи странен сърбеж в дланите ми. Те се зачервиха и подуха, после се нагорещиха — бяха толкова горещи, че изтичах в бакалията и ги зарових в сандъка със замразена треска! Когато рибата започна да се топи и да мирише, бакалинът ме заведе у дома и настоя майка ми да плати за развалената стока. По това време ръцете ми горяха още по-силно — ледът само бе влошил нещата! Накрая пламнаха и аз бях сигурна, че съм полудяла.
— Какво си помислиха родителите ти? — попитах.
— Майка ми, която е дълбоко суеверен човек, избяга от вкъщи и никога вече не се върна. Помисли ме за демон, пръкнал се през утробата ѝ право от пъкъла. Старецът избра друг подход. Наби ме, заключи ме в стаята ми и когато се опитах да прогоря вратата, ме омота с азбестови покривала. Държа ме така дни наред, хранеше ме от време на време, като ми даваше право в устата, тъй като не ми се доверяваше и не смееше да ме развърже. Което беше добре за него, защото в мига, когато го стореше, щях да го изгоря.
— Жалко, че не си могла — рекох.
— Колко мило от твоя страна. Но нямаше да ми помогне с нищо. Родителите ми бяха ужасни хора — ако не бяха такива, ако бях останала по-дълго с тях, няма съмнение, че гладните щяха да ме намерят. Дължа живота си на двама души — на по-малката ми сестра Джулия, която ме освободи късно една нощ, за да мога да избягам, и на мис Перигрин, която ме откри след месец в един пътуващ цирк, където се представях в ролята на гълтач на огън. — Ема се засмя замечтано. — Денят, в който я срещнах, за мен бе истинският ми рожден ден. Денят, в който срещнах истинската си майка.
