Градът на гладните полностью

Никой не хвърли повече от мимолетен поглед на едрото момиче с палто и семпла рокля, което изглеждаше яко като професионален борец, още повече че носеше на гърба си сандък, голям почти колкото него. Никой от тези, които я поглеждаха, не би могъл да предположи колко тежи този сандък или какво има вътре и какво може да е предназначението на малките отвори от едната му страна. Напълно остана без внимание и младежът до нея, тъй усукан с шалове и загърнат в шлифер, че не се виждаше и сантиметър гола кожа, макар този ден в началото на септември да бе доста топъл.

А след това идваше ред на американчето, едно съвсем обикновено момче, което не заслужаваше дори да бъде забелязано, та изглежда погледите на хората просто се плъзгаха по него — макар че то ги изучаваше внимателно, повдигаше се на пръсти, въртеше вратле и плъзгаше поглед по перона като бдителен страж. Момичето до него стоеше притиснало ръце една в друга, прикрило филиза от пламък, който упорито си проправяше път около кутрето ѝ всеки път, когато тя се разсейваше. Тогава тя размахваше ръка като някой, който гаси кибритена клечка, и го духваше. Ако не се получеше, тя пъхаше пръстче в устата и изпускаше тъничка струйка дим през ноздрите. Но никой не обърна внимание и на това.

Всъщност никой не разгледа внимателно децата от вагона първа класа на влака в осем и трийсет и така не забеляза нищо необичайно в тях.

Което бе още по-добре.

Ема ме сръчка.

— Е?

— Още минутка само — отвърнах.

Бронуин бе поставила сандъка на перона и сега стоях върху него, с една глава над тълпата, и местех поглед по морето от лица. Дългият перон гъмжеше от деца. Те се гърчеха като амеби под микроскоп, цели редици от дечурлига, които изникваха и чезнеха сред белезникавите пушеци. От двете страни стърчаха пуфтящи черни локомотиви, готови да ги погълнат.

Усещах на гърба си погледите на моите приятели, вперили очи в мен, докато аз разглеждах тълпата. От мен се очакваше да разбера дали някъде из тази гигантска движеща се маса няма чудовища, жадуващи да ни убият — и трябваше да го узная просто като гледам и оценявам усещанията в червата си. Обикновено когато наблизо имаше гладен, изпитвах болка и гадене, но на едно такова голямо и открито място — сред стотици хора — алармиращите ми сигнали можеха да са не по-силни от шепот, едва доловимо и лесно за пропускане прещракване.

— Гадините знаят ли, че идваме? — попита с тих глас Бронуин, сякаш се страхуваше да не ни чуе някой нормален — или още по-лошо, гадина. Те имаха уши навсякъде в този град, поне така ни беше внушено.

— Убихме всички, които биха могли да знаят къде отиваме — заяви гордо Хю. — По-точно — аз ги убих.

— Което означава, че ще ни търсят още по-упорито — отбеляза Милърд. — И сега ще искат не само птицата, но и отмъщение.

— Ето защо не бива да се задържаме тук дълго. — Ема ме потупа по крака. — Свърши ли вече?

Това ме разсея. Изгубих мястото в тълпата, до което бях стигнал. Започнах отново.

— Още една минута — рекох.

Всъщност не се безпокоях толкова от гадините, колкото от гладните. Бях убил вече двама от тях и всяка среща едва не бе фатална за мен. Късметът ми, или това, което ми помагаше досега, щеше да се изчерпи. Ето защо бях твърдо решен повече да не позволявам на гладните да ме изненадват. Бях готов да сторя всичко по силите ми, за да ги усетя отдалече и да не допусна близък контакт с тях. Вярно, нямаше никакво величие в бягството от битка, но пет пари не давах за величието. Просто исках да оцелея.