Градът на гладните полностью

— Благодаря ти, че ми разказа всичко това — промърморих през сълзи. След като изслушах историята ѝ, се чувствах още по-близко до Ема и не тъй самотен в объркването си. Всеки чудат е преминал през период на болезнена несигурност. Всеки чудат е бил подлаган на изпитания. Крещящата разлика между нас беше, че моите родители ме обичаха, въпреки различията, които имах с тях, и проблемите, които им създавах, и аз също ги обичах по свой, неизказан начин. Мисълта, че ги наранявах, сега не ми даваше покой.

Какво всъщност им дължах? И как можеше да се сравни с дълга ми към мис Перигрин или моралния дълг пред дядо ми? А също и с това сладко, мъчително чувство, което изпитвах към Ема и което набираше сила всеки път, когато я поглеждах?

Везните неизменно се накланяха към последното. Но с течение на времето, ако преживея всичко това, ще трябва да се изправя пред решението, което бях взел, и болката, която бях причинил.

Ако.

Това „ако“ винаги връщаше мислите ми към настоящето, защото то зависеше много от това, дали ще съумея да реализирам способностите си. Не бих могъл да усещам нещата около мен, ако се разсейвам. „Ако“ изискваше пълното ми присъствие и участие в „сега“.

„Ако“ колкото ме плашеше, толкова запазваше разсъдъка ми.

Приближавахме Лондон, селцата отстъпваха място на покрайнините на града. Запитах се какво ли ни чака там, какви нови ужаси лежат пред нас.

Погледнах заглавието във вестника, който все още лежеше разтворен в скута на Ема.

Затворих очи и се опитах да не мисля за нищо.

Ако някой е гледал, когато влакът от осем и половина навлезе с пухтене в гарата и спря сред облак пара, вероятно не би забелязал нищо необичайно: нито при кондукторите и носачите, които бързаха да отворят вратите на вагоните и да ги закрепят за стените, нито при множеството от мъже и жени, повечето облечени във военни униформи, които излязоха на перона и се смесиха с тълпата, нито дори при осемте уморени деца, които се изнизаха бавно от едно от купетата във вагона първа класа и се спряха, премигвайки на мъждивата светлина, опрели гърбове едно в друго, смутени от общата глъчка и дим, сред които се бяха озовали.

В един обикновен ден всяка подобна група изгубени и объркани деца щеше да бъде приближена от някой състрадателен възрастен, който да ги попита какво се е случило и дали се нуждаят от помощ, или пък къде са родителите им. Но днес перонът гъмжеше от стотици деца и всички изглеждаха объркани и изгубени. Така че никой не обърна особено внимание на малкото момиче с разрошена кестенява коса и обувки с копчета, нито на факта, че споменатите обувки не докосват перона. Никой не забеляза момчето с бледо лице и каскет, нито пчелите, които излизаха от устата му, опитваха тежкия въздух и се стрелкаха обратно вътре.

Ничий зареян поглед не се спря на хлапето с тъмни кръгове под очите, нито обърна внимание на глиненото човече, което надзърташе от джоба на ризата му само за да бъде натикано обратно с пръст. А също и на другото момче, издокарано в ръчно шит, но изцапан костюм и с цилиндър на главата, с умислено и измъчено от недоспиване лице — не за друго, а защото се е бояло от сънищата, които може да го споходят.