— Мис Рен си знае работа — произнесе един глас с плътен руски акцент зад гърбовете ни. — Най-добре оставете я да справи се сама.
Обърнахме се и открихме, че там стои сгъваемият човек от карнавала, кръстосал мършавите си ръце.
— Вие! — възкликна Ема.
— Отново срещаме се — рече мъжът с глас, дълбок като океанска падина. — Мое име е Сергей Андропов и аз капитан на чудата съпротивителна армия. Елате, разведа ви наоколо.
— Знаех си, че е чудат! — възкликна Олив.
— Не, не знаеше — подразни я Инок. — Само си си го мислела.
— Разбрал, че сте чудати в мига, когато ви видял — обади се сгъваемият човек. — Как така не позволили да ви заловят толкова време?
— Защото сме хитри — отвърна Хю.
— Искаше да каже, че сме късметлии — рекох.
— Но най-вече сме гладни — продължи Инок. — Да имате нещо за хапване тук? Мога да изям цяла емурафа.
При споменаването на храна стомахът ми закъркори като диво животно. Никой от нас не бе хапвал от пътуването с влака насам, което сякаш беше преди векове.
— Разбира се — кимна сгъваемият човек. — Насам.
Последвахме го по коридора.
— Разкажете ни за тази ваша чудата армия — подкани го Ема.
— Ще смажем гадините и ще си върнем своите. Ще ги накажем, че отвлекли наши имбрини.
Той отвори една врата и ни преведе през опустошена канцелария, където хората се бяха натръшкали и спяха на пода и под бюрата. Докато пристъпвахме около тях, разпознах няколко лица от карнавала: момчето, което пазеше входа, къдрокосото момиче със змията.
— Те чудати ли са? — попитах.
Сгъваемият човек кимна.
— Спасени от други примки — обясни той и отвори следващата врата.
— А вие? — попита Милърд. — Откъде идвате?
Сгъваемият човек ни въведе в един вестибюл, където можехме да разговаряме, без да събудим спящите, помещение, в което доминираха две големи врати, украсени с десетки рисунки на птици.
— Идвам от страна на замръзнала пустиня отвъд Ледената пустош — отвърна той. — Преди стотици години, когато се появили гладните, те нападнали първо мой дом. Разрушили всичко. Всички в селото убити. Стара жена. Бебе. — Всички. — Той разсече въздуха с острата част на дланта си. — Аз се скрил в маслобойка, дишал през сламка, докато собствен брат убит в съща къща. После дошъл в Лондон да избяга от гладните. Но те също дошли.
— Това е ужасно — рече Бронуин. — Мъчно ми е за вас.
— Един ден ние отмъстим — обеща мъжът с потъмняло лице.
— Като стана дума — обади се Инок, — колко души има в тази ваша армия?
— В момента шест — рече мъжът и посочи стаята, през която бяхме минали.
— Шест души? — повдигна вежди Ема. — Искате да кажете… те?
Не знаех дали да се смея, или да плача.
— С вас стават седемнайсет. Бързо нарастваме.
— Чакай, чакай — вдигнах ръка. — Не сме дошли тук да постъпваме в която и да било армия.
Той ме изгледа с поглед, който би могъл да смрази ада, после се обърна и отвори двойните врати.
Последвахме го в голяма стая, в средата на която имаше масивна дървена маса, полирана до огледален блясък.
— Това е място за среща на Имбринския съвет — обясни сгъваемият мъж.
Около нас имаше портрети на прочути стари чудати, но не бяха в рамки, а изрисувани право на стената с маслени бои, грим и въглен. Този, който бе най-близо до мен, имаше широко лице, втренчени очи и отворена уста, в която се мъдреше истински, действащ фонтан. Около устата му бе изписано мото на датски, което застаналият до мен Милърд преведе: „От устите на нашите старейшини извира фонтанът на мъдростта“.
Съседният до него пък бе с латински надпис:
— Изгорен, но не разрушен — преведе Мелина.
— Колко подходящо — подсмихна се Инок.
— Не мога да повярвам, че съм тук — възкликна Мелина. — Учила съм за това място и съм го сънувала — много, много години.
— Това е само една стая — погледна я недоверчиво Инок.
— За теб, може би. За мен тя е сърцето на целия чудат свят.
— Сърце, което е изтръгнато — произнесе нов глас и когато се обърнах, видях, че към нас се приближава клоун — същият, който ни бе преследвал на карнавала. — Мис Джакдоу стоеше точно където си ти, когато я заловиха. Намерихме цял куп пера от нея на пода. — Съдейки по акцента, беше американец. Той спря на няколко крачки от нас и опря ръка на хълбока, като предъвкваше. — Това ли са те? — попита сгъваемия човек и ни посочи с едно пуешко бутче. — Трябват ни войници, не дечурлига.
— Аз съм на сто и две! — сряза го Мелина.
— Да, да, чувал съм го и преди — заклати глава клоунът. — Разпознах, че сте необикновени, от другия край на панаира. Вие сте най-изпъкващата група чудати, които някога бях виждал.
— И аз им казал същото — обади се сгъваемият човек.
— Просто не разбирам как са успели да стигнат от Уелс до тук, без да бъдат заловени — рече клоунът. — Даже започвам да ги подозирам. Сигурни ли сте, че някой от вас не е гадина?
— Как смеете! — възмути се Ема.
— Ние бяхме заловени — заяви гордо Хю, — но гадините, които го сториха, не са между живите, за да разказват за това.
— Да де, а аз съм кралят на Боливия — подхвърли надменно клоунът.
— Истина е! — ядоса се Хю и лицето му пламна.
Клоунът вдигна ръце.
