През вратата с надпис „Темпорални дела“ видях мъж, вкочанен в леда. Беше замръзнал в приведена поза, сякаш се бе опитвал да освободи крака си от земята, когато ледът бе застигнал останалата част от тялото му. Беше тук от доста време. Потреперих и извърнах глава.
Тунелът свършваше при красиво стълбище с балюстради, което не беше обледено, но затова пък бе отрупано с документи. Едно момиче стоеше в долния му край и следеше неувереното ни приближаване без видим ентусиазъм. Имаше дълга коса, разделена по средата и спускаща се до кръста, малки кръгли очила, които непрестанно нагласяше, и тънки устни сякаш отвикнали да се усмихват.
— Алтея! — повика я със строг глас мис Рен. — Не бива да излизаш тук, когато тунелът е отворен — какво ли не може да проникне вътре!
— Да, госпожо — отвърна момичето и завъртя леко глава. — Кои са тези, госпожо?
— Това са поверениците на мис Перигрин. Разказвах ти за нея.
— Носят ли храна? Или лекарства? Носят ли изобщо нещо полезно? — Момичето говореше мъчително бавно, гласът ѝ бе равен и лишен от чувства.
— Стига с въпросите, докато не затворим — нареди мис Рен. — Хайде побързай!
— Да, госпожо — отвърна момичето и без всъщност да бърза, закрачи надолу в тунела, като допираше с ръце стените.
— Извинете поведението ѝ — рече мис Рен. — Алтея не искаше да проявява твърдоглавие, но тя си е инатлива по природа. Ала умее да държи вълците на разстояние и имаме страшна нужда от нея. Ще я почакаме, докато се върне.
Мис Рен приседна на долното стъпало и докато се навеждаше, имах чувството, че чувам как пукат костите ѝ. Не знаех какво иска да каже с това „да държи вълците на разстояние“, но имаше твърде много въпроси за задаване, така че този можеше да почака.
— Мис Рен, откъде разбрахте кои сме? — попита Ема. — Не сме ви казвали.
— Една имбрин знае такива неща — отвърна тя. — Имам наблюдатели в дърветата от тук до Ирландско море. Пък и вие сте прочути! Съществува само една имбрин, чиито повереници са в състояние да се измъкнат от преследващите ги гадини, и това е мис Перигрин. Нямам представа как обаче успяхте да стигнете чак дотук, без да ви заловят — или как, в името на чудатия свят, ме открихте!
— Едно момче от карнавала ни упъти насам — каза Инок. Той вдигна ръка до брадичката си. — Ей толкова високо. С глупава шапка на главата.
— Той е от нашите съгледвачи — кимна мис Рен. — Но как намерихте него?
— Уловихме един от шпионските ви гълъби — обясни гордо Ема — и той ни доведе в примката. (Ема пропусна онази част, в която мис Перигрин го бе убила).
— Моите гълъби! — възкликна мис Рен. — А как разбрахте за тях? И как успяхте да заловите един?
Бе ред на Милърд да пристъпи напред. Беше взел наметалото на Хорас, за да не замръзне и макар че мис Рен не изглеждаше изненадана, когато пред нея се изправи пуста дреха, повдигна учудено вежди веднага щом невидимото момче в нея произнесе:
— Успях да определя местонахождението на вашите птици чрез дедукция, черпейки информация от „Приказки за необикновеното“. Всъщност за пръв път чухме за тях във вашата менажерия на върха на планината от едно доста претенциозно куче.
— Но никой не знае къде се намира моята менажерия!
Мис Рен бе твърде изненадана, за да продължи разговора, и тъй като всеки наш отговор пораждаше нови въпроси, ние ѝ разказахме цялата история колкото се може по-бързо, като се върнахме назад чак до острова и бягството ни в малките, нестабилни лодки.
— Едва не се удавихме! — извика Олив.
— Стреляха по нас, бомбардираха ни, гладни искаха да ни ядат — добави Бронуин.
— Едва не ни сгази подземна железница — присъедини се Инок.
— И не ни смаза гардероб. — Хорас изгледа навъсено телекинетичното момиче.
— Изминахме дълъг път през страна, пълна с опасности — каза Ема, — и всичко това, за да открием някого, който да помогне на мис Перигрин. Надявахме се, че този човек ще сте вие, мис Рен.
— Всъщност разчитахме на това — добави Милърд.
На мис Рен ѝ трябваха няколко секунди да си върне гласа и когато това стана, той бе изменен от вълнение.
— Вие храбри, чудесни деца. Вие сте чудеса, всяко едно от вас, и няма имбрин, която не би се гордяла да сте ѝ повереници. — Тя изтри една сълза с крайчеца на наметалото. — Толкова ми беше мъчно, когато чух какво се е случило с мис Перигрин. Не я познавах добре, тъй като съм малко саможива, но ето какво ще ви обещая: ние ще я върнем. Нея и нейните сестри!
Ще я върнем?
Едва сега осъзнах, че мис Перигрин все още е скрита в торбата, която носеше Хорас. Мис Рен все още не я бе видяла!
Хорас възкликна:
— Но чакайте, тя е тук!
Той постави торбата на пода и я отвори.
Миг по-късно отвътре се показа мис Перигрин, замаяна, след като бе стояла толкова време на тъмно.
— В името на старейшините! — възкликна мис Рен. — Но… аз чух, че била отвлечена от гадините!
