— Наистина беше отвлечена — потвърди Ема, — но после ние си я върнахме!
Мис Рен бе толкова ентусиазирана, че скочи без помощта на бастуна и трябваше да я задържа за лакътя, за да не тупне.
— Алма, наистина ли си ти? — попита задъхано мис Рен и когато си възвърна равновесието, изтича при птицата. — Здравей, Алма. Ти ли си вътре?
— Тя е — извика Ема. — Това е мис Перигрин.
Мис Рен вдигна птицата на ръце, завъртя я насам и натам и тогава мис Перигрин взе да се дърпа.
— Кът-кът, спокойно — прошепна ѝ тихо мис Рен, присвила очи и изопнала устни. — Нещо не е наред с вашата директорка.
— Тя пострада — обясни Олив. — Вътрешно е.
— И не може отново да стане човек — добави Ема.
Мис Рен кимна мрачно, сякаш вече го знаеше.
— От колко време е така?
— От три дни — отвърна Ема. — Откакто я спасихме от гадините.
— Вашето куче — обадих се аз — ни каза, че ако не успее да се промени бързо, никога вече няма да може.
— Така е — потвърди мис Рен, — Адисън е бил прав за това.
— Освен това ни каза, че само друга имбрин може да ѝ помогне — рече Ема.
— И това е вярно.
— Тя се променя — пристъпи към нас Бронуин. — Вече не е каквато беше. Искаме си старата мис П!
— Не може да позволим това да се случи с нея! — проплака Хорас.
— Е? — повдигна вежди Олив. — Ще може ли, ако обичате, да я направите отново човек?
Бяхме заобиколили мис Рен и я притискахме с въпроси, а отчаянието ни бе почти осезаемо.
Мис Рен вдигна умолително ръце да замълчим.
— Ще ми се да беше толкова лесно — въздъхна тя — или толкова бързо. Когато една имбрин остане птица за твърде дълго време, тя се втвърдява, точно като схванат мускул. Ако се опитате да го раздвижите твърде бързо, той ще се скъса — тя също. Трябва да бъде върната чрез масаж към предишната си форма, но много внимателно, все едно, че работиш с глина. Ако се заема с нея тази вечер, може би ще успея до заранта.
— Стига да ѝ остава толкова време — промълви Ема.
— Молете се да ѝ остава — рече мис Рен.
Дългокосото момиче се върна, като пристъпваше бавно към нас и влачеше ръце по стените на тунела. Навсякъде, където опираше ръката ѝ, се образуваха нови ледени слоеве. Тунелът зад нея вече се бе стеснил и съвсем скоро се затвори напълно и ние бяхме изолирани от света.
Мис Рен махна на момичето да дойде.
— Алтея! Изтичай горе пред нас и помоли сестрата да приготви стаята за прегледи. Ще ми трябват всички медицински средства!
— Като казвате средства, дали имате предвид вашите разтвори, или инфузиите, или суспензиите?
— Всичките! — извика мис Рен. — И бързо — случаят е спешен!
Едва сега момичето забеляза мис Перигрин и очите ѝ леко се разшириха — най-силната реакция досега. Тя се обърна и пое нагоре по стълбата.
Този път тичаше.
Улових мис Рен за лакътя и я придържах, докато се качваше по стълбите. Сградата имаше четири етажа и ние се качвахме на последния. Ако се изключеше стълбището, това бе единствената достъпна част — другите етажи бяха обледени, помещенията — затворени напълно от ледени висулки. Всъщност се изкачвахме право през средата на гигантски леден куб.
Надзърнах в няколко заскрежени стаи, докато преминавахме забързано край тях. Ледените езици бяха избили вратите от пантите и през натрошените каси се виждаха очевидни следи от нападение: преобърнати мебели, извадени чекмеджета, купища документи по пода. На едно бюро бе подпряна картечница, но стрелецът бе вкочанен до нея. Чудат лежеше в ъгъла, нашарен от огнестрелни рани. Като жертвите в Помпей, ала сковани не в пепел, а в лед.
Трудно беше да се повярва, че всичко това е дело на едно малко момиче. Ако се изключат имбрините, Алтея беше най-силната чудата, която някога бях срещал. Вдигнах навреме глава, за да видя как изчезва на площадката над нас, дългата ѝ грива се врътна като прощално помахване.
Отчупих една ледена висулка от стената.
— Тя наистина ли може да прави това? — попитах и завъртях парчето лед в ръка.
— Може — потвърди мис Рен, като пухтеше до мен. — Тя е — или би трябвало да кажа беше — помощник на пълномощника по размътването и деферментирането и изпълняваше задълженията си тук в деня, в който гадините нападнаха сградата. По това време знаеше твърде малко за дарбата си, освен че ръцете ѝ излъчват неестествен студ. Алтея знаела за тези свои способности, но ги смятала за подходящи през горещите летни дни и никога не си била помисляла, че могат да се използват като отбранително средство, докато двама гладни не започнали да разкъсват пълномощника пред очите ѝ. Завладяна от смъртен страх, тя открила в себе си източник на сила, за чието съществуване не подозирала досега, и замразила стаята — заедно с гладните, — а след това и цялата сграда, при това за не повече от пет минути.
— Минути! — възкликна Ема. — Не мога да повярвам.
— Ще ми се да бях тук, за да го видя с очите си — рече мис Рен, — макар че вероятно щях да бъда отвлечена заедно с другите имбрини, които са били в сградата — мис Найтджар, мис Финч и мис Кроу.
— Ледът не е ли спрял гадините? — попитах.
