- Господ да ме тръшне! - възкликна южнячето. - Знаех си, че ми е познат!
Мамчето ми го гледаше в девет всяка неделя вечер и си купи и книгата му! Трябваше
само по гласа да го позная!
- ...нещо като пастор - продължи Итън, - Продавал е мечти.
Някои са се сбъдвали, други са тръгвали на зле. Няма смисъл и да го
заключваме. Горгонската му защита е свалена. Няма къде да бяга.
- За нещастие, това е вярно... - Джеферсън се стараеше да поддържа контакт очи
в очи с хлапето, колкото и да му беше трудно. - А сега вече и хората, и градът ми също
са изчезнали... - езикът му най- сетне освободи онзи разклатен зъб и той го изплю на
пода заедно с малко кръв. - Знаеш ли как се наричаше градът ми?
- Ню Идън - отвърна Итън.
- Защо ли изобщо ми трябваше да питам? - успя да се усмихне криво Джеферсън.
- Е, змията влезе в него.
- Имаш предвид, че е влязла още една змия, така ли?
- Аха. Точно това имах предвид.
Пасторът си помисли, че би трябвало да се чувства в капан, заврян в ъгъла, но
вместо това се усещаше странно свободен и учудващо силен. С това хлапе, способно
да чете мислите му, вече нямаше причини да се преструва, да играе роля, да се крие
зад някаква фасада. В определен смисъл беше облекчаващо.
- Не съм молил да попадна тук. Така че правете с мен каквото си щете. Както
каза, вече нямам накъде да бягам. Дали ще ме застреляте сега, или горгоните ще ме
разкъсат на парчета по-късно... каква разлика има?
- Никаква - съгласи се Дейв. - Така че според мен ти е време да лапнеш куршума!
- Много лесно се предаваш - отвърна Итън - за такъв приказливко.
- Какво? - Възкликнаха почти едновременно Дейв и Джеферсън.
- Ти си майстор в уговарянето на хора да правят разни неща. Понякога такива,
каквито всъщност не им се искат, но ги караш да вярват в тях. На това си посветил
живота си, нали така?
- И така може да се каже...
- Аз го казвам, понеже го знам... - Итън бе сполетян от усещане, което не можеше
да отърси. Вярно беше, че този тип е бил използвач, че е размазвал други за
собствените си нужди и е оставил мнозина обеднели, но бе и обогатил мнозина.
Притежаваше дара на убеждението, макар и да не можеше да се равнява на
сребърната ръка, която разкриваше всички истини. Беше успял с приказки да се качи
на автобуса въпреки възраженията на Дейв, беше скрил горгон и сътворен от
горгоните човек под носовете им и би могъл дори да успее да отмъкне Итън в
горгонското царство, ако извънземното присъствие в него не беше толкова силно.
Момчето нямаше представа какво ги очаква при крайната им цел, но заради
усещането, което не можеше да отърси, погледна към Дейв и каза с глас, който беше
прям и твърд и много по-древен, отколкото възрастта, на която изглеждаше самият
той:
- Този човек може да ни потрябва.
- Какво? - повтори Дейв. - Че защо, дявол го взел, ще ни трябва той?
- Не съм сигурен все още - отвърна Итън, - но аз може да не съм достатъчен.
- Достатъчен за какво? - попита Оливия, също толкова озадачена, колкото Дейв,
Джей Ди и дори самия Джеферсън Джерико.
- За задачата. Каква е тя точно, засега нямам представа, но този човек... - Итън се
спря, опитвайки се да разчете усещането си, но все още бе неспособен да го
дешифрира. - Той е твърде ценен, за да го изоставяме. Видял е същество, което може
би е горгонската кралица... ако тя наистина е женска. Бил е неин любимец - добави.
Прецени, че няма нужда да се впуска в разкритите от него подробности. - Убеден съм,
че той трябва да дойде с нас, без значение какво друго е сторил.
Последва миг на мълчание. Джеферсън не можеше да реши дали разходка до
този връх, за който говореше Итън, е поне в някаква степен по-безопасна от
оставането тук, но беше убеден в едно: докато се намира с момчето, ще бъде по-добре
защитен, отколкото от войниците и техните безполезни оръжия. От друга страна,
Итън беше мишена за горгоните и те нямаше да се откажат без бой - щяха да го
открият, където и да отиде. Освен това стоеше въпросът и за сиваците. Хиляди от
тези твари...
Но пък... какво имаше да губи?
- Ще ви кажа всичко, което знам - заговори Джеферсън на Дейв, понеже камъкът
все трябваше да помръдне. Нямаше да потрябват много усилия, тук командваше
момчето. Той се съсредоточи върху жената. - Неща за Воуп и Раткоф, които вероятно
също искате да научите. Има с какво да ви бъда полезен, обещавам!
Погледът на Дейв бе суров и тежък.
- Ако още веднъж посегнеш към Итън, ще те убия - каза той. - Това пък ти
обещавам аз, копеле нещастно.
- Прав си, прав си - съгласи се проповедникът с леко свеждане на главата. За
момент обмисли възможността все още дали има шанс да сграбчи Итън и да бъде
прехвърлен при кралицата на горгоните, да спаси хората си, града и себе си, но усети
погледа на момчето и отхвърли тази идея, като си представи как извънземната сила
