трийсет секунди. Трябваше да се върне под Нейна защита обратно в Мравешката
ферма и имаше само един начин да го постигне... при все счупените пръсти.
този начин би трябвало да задейства процеса по прехвърлянето или каквото там
щеше да го махне оттук.
Прекрачи въжетата и е отчаяна смелост се метна покрай майор Флеминг, преди
той да успее да го спре.
Сграбчи раменете на Итън, долепил плът до плът, с изключение на шините
около счупените си пръсти.
„Хайде! - помисли си, докато надзърташе в дълбините на сребърното око на
момчето, макар че наум призоваваше Нея, Кралицата на горгоните. - Махнете ме
оттук СЕГА!“
Итън чу призива му така ясно, все едно мъжът говореше на него. Стаята започна
да избледнява. Осъзнаваше, че Дейв се пресяга към него, но бе прекалено закъснял.
Все едно светлините просто гаснеха, стената се разтваряше, а Итън осъзна, че
собственото му тяло - заедно с това на Къшман - напуска стаята, насочено в
неизвестна посока.
Остана с впечатление, че зад мъжа, който го държеше, е застанало друго
същество - голям кожест силует с тъмно и слабо осветено лице, в което сияеха
потъналите дълбоко страховити, хипнотични очи на горгон, които му нареждаха да
се подчини, но това беше последното нещо, което възнамеряваше да стори, и докато
усещаше Отвъдното царство да се затваря около него, си помисли: „Не, няма да бъда
отведен.... Няма да позволя, връщам се на досегашното си място!“.
Не знаеше как го е постигнал. Знаеше просто, че трябва да се сражава и че няма
да даде да бъде отдалечен от приятелите си и задачата, която му предстои да
извърши. Усети чудовищно налягане, натиск, все едно го въвличат във водовъртеж
или може би водопад, който го стоварва на парчета върху скалите под него. Но си
помисли „Не, не... няма да ме отведете...“ и силата на волята му - силата на волята на
светове от онова, което владее едно човешкото дете - стигна да разкъса мощта, която
ги транспортираше, стигна да изкриви сигнала или да блокира портала, или да
постигне онова, което имаше нужда да се направи, защото силуетът на горгона зад
Джеф Къшман избледня, присъствието на Другия свят изчезна и съвсем внезапно
отново се озоваха в щаба в мола, а отблясъците от лампите играеха върху дулата на
оръжията в ръцете на войниците.
Случи се толкова бързо, че Дейв още се движеше. На него и на всички останали в
стаята им се стори, че телата на Итън и Джеф Къшман са се замъглили почти до
силуети и после са се върнали на фокус за време, достатъчно за два трескави удара на
сърцето. Дейв измъкна Итън от хватката на нападателя му и го дръпна встрани, като
същевременно стовари в челюстта на Джеферсън Джерико десен прав с цялата сила
на жилавите мускули, която бе способен да приложи един закален бивш бияч, зидар
и притежател на гневлив характер.
Жребецът от Тенеси рухна като подкосен - така, че повечето присъстващи в
стаята, включително Джон Дъглас, го помислиха за мъртъв.
Но след няколко секунди той се върна към живота, плюейки кръв и стенейки,
сякаш призрак вие от дълбините на измъчена душа, а Дейв Маккейн стоеше до него
със свит юмрук и крещеше:
- Не ставай, кучи син такъв! Не смей да ставаш! - И не спираше да мечтае
копелето поне да се опита да се надигне на колене.
- Ние го поемаме от тук нататък - заяви майорът и се обърна към момчето. —
Добре ли си?
Итън кимна. Флеминг едва се сдържа да не го попита къде е отишъл - или почти
е отишъл, - но не искаше и да знае.
Оливия придърпа момчето към себе си и го прегърна. След това най- сетне
изпусна юздите на самоконтрола си. Всичко се изля накуп... загубата на Винсент, на
целия й свят, трагедията и безчувствеността на тази война, трудностите и борбата,
смъртта на толкова много хора, които бе познавала и харесвала, и макар да знаеше,
че прегръща в обятията си момче, което носеше в себе си напълно неземно
присъствие, не й пукаше, понеже имаше нужда от обект за обич и защита, и просто се
строши като стъклена ваза. Започна да хлипа - заплака за мъртвите и живите, за
всички, които отдавна се бяха отказали от надеждата, и всички, които още се
държаха със зъби и нокти за очакването, носено от утрешния ден; за онези, които
бяха изгубили всичко, и другите, които бяха запазили семействата си само
благодарение на добрия късмет и решителността на обречените. Плачеше за онези,
които - също като нея - за да заглушат загубата, бяха съхранили любимите си живи
чрез скъпоценна снимка или спомен, поддържан като свещица в най- тъмните
часове, или някаква топка „Магическа осмица“. В този момент й се струваше, че
плаче и за младите ученици от гимназия „Итън Гейнс“, които бяха нарисували
