имение. Главата му пулсираше и нервите му бяха изпържени, чуваше като през стена
от памук и със сигурност имаше и вътрешни увреждания, понеже повърна кръв
преди малко. Тази аларма... при все увредения му слух се забиваше в мозъка като
свредел.
- Някой да спре тази аларма! - Извика Деримън. Гласът му прозвуча като
бълбукане при говор под вода. - Исусе, спрете този шум!
Не можеше да мисли, не можеше да обмисли нормално нищичко. Нормалността
беше силната му страна - поне преди извън земните да докарат войната си на този
свят. Всичко беше подредено и номерирано, всичко си имаше рационално обяснение.
Когато му изнесоха брифинг за Зона 51, просто го запечата встрани от основните си
мисли. Зона 51 беше нечия друга отговорност, а той най-спокойно си изслуша
брифинга с всичките щуротии за извънземни и кораби от други планети и артефакти,
които в С4 се изследваха за военни цели, но в същото време не обръщаше капка
внимание, играеше си наум на „Морски бой“ и мъдруваше защо Първата симфония
на Рахманинов е била така варварски оплюта от критиците през 1897- ма. На трети
април преди две години равномерният му живот бе разрушен. Беше помолил по-
малкия си брат да закара Линда до убежище, понеже имаше задължения към
президента и нямаше време. Беше получил обаждане по мобилния, че са успели и са
при Националната гвардия в складов комплекс извън Рестън, но след това
пришълците свалиха сателитите и изключиха мобилните клетки и оттогава насам
нямаха връзка.
Генерал Уинслет се изклатушка до Деримън и каза нещо. Шефът на
президентската канцелария чуваше само откъслечни звуци, които нямаха никакъв
смисъл. Лицето на Уинслет бе зачервено и запотено. Очите му направо плуваха в
кръв. Генералът стоеше, зяпаше проснатото на пода обезглавено чудовище и
внезапно се обърна и направи няколко крачки встрани, преди да повърне. Един от
войниците се приближи да му помогне и Фоги се остави да бъде отведен в лазарета.
Щеше да се наложи да накълцат чудовището на парчета, реши Деримън.
Трябваше да го нарежат на хиляди парченца и да ги извлекат оттук едно по едно.
Дейв Маккейн застана до него. Заговори, но Деримън поклати глава.
Дейв опита отново, като се наведе по-близо и викна по-високо:
- Може ли да поговорим?
Ванс посочи ухото си:
- Почти нищо не чувам!
Алармата обаче беше спряла - писъкът й престана да забива в мозъка му шишове
за лед. Той и бездруго вече беше окичен с тях.
- Дай ми малко време!
Дейв кимна и се отмести. Внимателно заобиколи парчетата отпадъци и излезе
навън, където въздухът не миришеше на изгорило влечуго, а вместо това - на горчив
озон.
Итън и Оливия стояха заедно до мантинелата и гледаха далечните
припламвания на синьо и червено, които пронизваха облаците. Преди малко бяха
изпратили Хана и Ники към лазарета.
И двете се бяха държали доста добре предвид обстоятелствата, но огромният
труп в гаража и кошмарните останки на убития най-накрая ги довършиха. Ники беше
припаднала малко след като видя клането и можеше да се нарани, ако Итън не я
беше подхванал, а след като осъзна какво е представлявало чудовището, Хана заяви,
че има нужда от нещичко да си лекува нервите. След това старицата седна на
планинския склон и се разплака, а Оливия отиде да потърси помощ. Докато я
отвеждаха, Хана им се усмихна криво, макар че набръчканото й лице беше мокро от
сълзи, и обяви, че ако успее да се докопа до половин бутилка уиски, ще бъде
свежарка като цвете под дъжда, което си беше добре - стига да не се замисляш какво
има в дъжда тия дни.
- Джеферсън появи ли се? - попита Оливия, когато Дейв стигна до тях.
- Сигурен съм, че ще изникне отнякъде. Черен гологан се не губи - Маккейн се
загледа в светлинното шоу. Далеч- далеч в гората като фойерверки падаха обхванати
от син огън парчета от кораби и почти веднага сред мъртвите дървета започна да се
вие дим. - Приближават ли се?
- Все още се оттеглят - отвърна Итън. Главата му пулсираше, нервите на тялото
му все още бяха зле и слухът му бе ограничен, но беше способен да „чува“ с ума си
много по-ясно, отколкото с увредените си аудиорецептори. - Според мен са твърде
заети един с друг, за да мислят за мен. За момента... - гласът му бе приглушен, чужд
дори на него самия. Каза си, че трябва да сподели с приятелите си и до какъв извод е
стигнал. - Знаят, че не могат да ме хванат жив. Следващия път ще дойдат с
намерението да ме унищожат... - Остави новината да отлежи няколко секунди и
отново се обърна към Дейв: - Поради това се налага да стигна до Зона 51 колкото се
може по-бързо.
Вече беше обяснил и на него, и на Оливия, че подозира - но не е сигурен - че в
съоръжението с кодово название С4 може да намери нещо полезно. Нямаше
