представа какво точно, но човешките оръжия не биха могли да спрат тази война.
Всъщност Итън се съмняваше, че
изключим устройство, способно да взриви света... но пък горгоните и мъглявите се
сражаваха за една линия в пространството, така че дори ако тази планета гръмнеше
на парчета, оспорваната граница щеше да остане.
- Не знам как смяташ да спреш войната - обади се Дейв така навременно, сякаш
се беше научил да чете мислите на Итън. - За да го сториш, трябва да унищожиш и
двете страни, нали? Така, де... и двете цивилизации. Или дори техните светове. Как
ще постигнеш това? Няма ли да... противоречи на целите ти, а?
- Да - каза миротворецът. - Моята цел не е да разрушавам светове, а да ги
спасявам...
- Да, но ако търсиш извънземно оръжие... то как ще ти помогне да спреш
войната?
Итън поклати глава:
- Самият аз вярвам... че по-висшата сила ме е довела тук с някаква цел.
Единствената следваща стъпка, която виждам, е да убедя президента ви да ме вкара в
комплекс С4... - той помълча за момент, загледан в пламъците в небето и
пресмятайки, че вихрещата се битка отвежда корабите още по-далеч и по-далеч oт
Бялото имение. Допълни: - В момента единствено този ход има смисъл. Там
несъмнено се намира нещо ценно, което мога да използвам. Единствено президентът
е в състояние да ме вкара в С4 и както ви казах, той има и психически проблем, и
самоубийствени наклонности.
- Смятам, че случаят е безнадежден - заключи Оливия.
- О, не говори така! - Дейв забеляза колко са потъмнели очите й и как са
потънали в езера от черни сенки, а лицето й е изпънато от шока и мъката и колко
близо се намира тя до катурването през ръба на собствената си скала. Обгърна я през
раменете, понеже му хрумна, че една стъпка е достатъчна и тя ще си отиде. Не можем
да се предадем. Трябва да се доверим на Итън.
- Да се доверим на Итън - повтори тя безизразно. – Сигурно там, долу, има
милиони сиваци. А по света? Китай... Русия... Южна Америка... навсякъде. Може да са
милиард и нагоре. Дори ако Итън успее да спре войната... то какво ще правим със
сиваците? А милионите, докарани до лудост или принудени да живеят като скотове
през последните две години? Ами те, Дейв? Как може Итън да оправи това? Няма как
да върне положението отпреди... - Оливия се втренчи в мантинелата пред тях и Дейв
си представи как умува дали да не го прекрачи и да се хвърли от високото, поне да се
избави от мъките. Тя завърши: - Твърде много изгубихме. Твърде много.
Дейв се обърна към Итън за помощ, но миротворецът мълчеше. Беше го оставил
сам да върне Оливия от ръба. Съгласи се:
- Аха, загубихме ужасно много. Аз - жена си и синовете. Ти - съпруга си и
привичния живот. Погледни ме, Оливия. Ще го сториш ли?
Тя се обърна и Дейв си каза, че погледът й е почти мъртъв, духът - също.
- Все още не сме се изгубили един друг - каза той. - Трябва да продължим. Ако
Итън вярва, че трябва да стигне до Зона 51, тогава и аз го вярвам. Оливия, твърде
далеч отидохме, за да се откажем сега! - той кимна към проблясъците на
енергийните оръжия далеч сред облаците. - Те ще спечелят всичко, ако се откажем
сега. Моля те... остани с мен... с нас... само още малко.
- Кажи ми - отвърна Оливия с все така кух глас - как ще стигнем до онова място?
Колите им тук са напълно съсипани. Автобусът ни... - тя се поколеба в търсене на по-
подходящи думи- вече е неизползваем. Не знам на какво разстояние е оттук Розуел,
Ню Мексико, но бих казала, че е на доста път. Та как ще стигнем дотам, Дейв? Итън?
Някакви идеи?
- Засега не. Ще трябва да говорим с мистър Деримън.
Прекъсна ги приближаването на Джеферсън Джерико, който се спъна в къс
строшен камък и изруга, докато преминаваше през отвора. Беше блед и изглеждаше
замаян - вървеше така, сякаш вече е открил бутилката уиски, за която копнееше
Хана. Попита:
- Какво е това чудо там? Автобусът... той къде е?
- Онова чудо е автобусът - обясни му Дейв, когато проповедникът стигна до тях. -
Горгоните разполагат с оръжие, което вдъхва живот на...
- Не искам и да го знам - увери го Джеферсън, - Исусе, каква бъркотия! - той се
втренчи в Итън. - Ти ли го уби?
- Да.
- Воуп - обърна се пасторът към Дейв. - С него какво стана?
- Той... то... изчезна или беше транспортирано, или както там го правят. Ти къде
беше?
Джеферсън чу далечния тътен и внезапно осъзна, че на няколко мили
разстояние се води битка в небето. За момент вниманието му бе отвлечено от
проблясъците светлина. Обясни:
- Бях на четвъртия етаж. Там са президентът Бийл и Първата дама. Двойка
морски пехотинци си поиграха грубичко с мен, но накрая получиха нареждане да ме
пуснат... - Намръщи се. - Всички ли сте добре? Как са Хана и Ники? Те наред ли са?
