Джейсън! С това им каза всичко, каквото имат нужда да знаят!
Бийл огледа Дейв, Итън и Джеферсън, които също се бяха изправили. Когато
надникна в сребърните очи на Итън, потри устни с опакото на дланта си. Тикът му се
усилваше.
- Безопасен ли е?
- Убеден съм, че е.
- Ванс ми каза за видеото. Как си строшил вратите без никак ви оръжия - обясни
Бийл. - Какво си ти и откъде идваш?
- Не съм нито горгон, нито мъгляв, ако това ще ви успокои, Идваме от Денвър. Аз
откъде съм, е по-трудно за обяснение, но съм тук с мисия да спра тяхната война.
- Ние печелим - обясни президентът. - Може да отнеме известно време... и да
доведе до загубата на хиляди... стотици хиляди... но ние печелим войната. Нали така,
Ванс?
- В Главния щаб са оптимистично настроени - извъртя се Деримън.
- Вижте, сър... - поде Дейв. - Смятам, че...
- Много хубава новина! - прекъсна го Итън, понеже не желаеше суровата гола
истина, която Дейв се канеше да поднесе на президента, да разхлопа още някоя
дъска на събеседника му. Бърз поглед в този ум бе показал възел от емоции и
самобичуване, вина, разочарование и страхове, които се рееха като тъмни птици през
пълна с призраци гора. Тъгата и усещането за загуба бяха направо смазващи. Итън се
оттегли, осъзнавайки, че Джейсън Бийл наистина вярва на лъжите, които четеше от
телепромптъра с представата, че го слуша американският народ.
- Възстановили сме електроснабдяването в някои райони - заяви Бийл. -
Североизтокът и Западния бряг. Знам, че много малко хора са в състояние да видят и
чуят как ги окуражавам да се държат.. засега все още не... но смятам, че речите ми
помагат. Нали, Ванс?
- И аз така мисля, сър.
Бийл не можеше да откъсне поглед от Итън.
- Ти, приличаш на обикновен юноша... с изключение на очите. Казваш... че си
дошъл да спреш войната? Как? И... кой те изпрати тук?
- Моят главнокомандващ - отвърна Итън. - Смятайте ме за миротворец също като
вашите войници от Обединените нации. Трябва да ви задам един въпрос, сър. Ще ми
помогнете ли да вляза и изследователския комплекс С4 в Зона 51?
Бийл незабавно се обърна към Деримън:
- За какво говори той, Ванс? Защо иска да влиза там?
- Има някаква идея, че сред артефактите може да се намери годно за употреба
оръжие. Казах му, че нямаме намерение да напускаме този комплекс. Рискът е
твърде голям, сър.
- Може и така да е - каза Итън, - но ако можем да използваме хеликоптера...
смятам, че рискът си струва.
- Да летим през онова небе? - Деримън хвърли кос поглед в указаната посока. -
Идея си нямаш какъв беше преходът с „Еър Форс Уан“ от Вашингтон до Солт Лейк. А
сега ще е още по-зле. Тази няма да я бъде, поне доколкото от мен зависи.
Дейв се обади:
- Мистър президент, трябва да послушате Итън. Дайте му възможност да стори
онова, от което има нужда!
- Итън - повтори Бийл. - Странно име за същество, което не е от този свят.
- Сър - продължи Итън, - моля Ви да ми повярвате. Искам да спра тази война и
единственият начин това да стане е с вашата помощ. Вашата помощ, сър. Трябва да
вляза...
- Този разговор приключи - намеси се Деримън. - Няма да допуснем президентът
да си тръгне оттук. Точка и край на темата.
- Не, не е приключил. Щом свършат сегашната си битка, горгоните и мъглявите
пак ще нападнат върха. И следващия път ще унищожат всичко!
- Повярвай в думите му, Джейсън - обади се Джеферсън Джерико. - Чуй... не ме
ли помниш? Литъл Рок, вечерята за набиране на средства за Бил Клинтън през май
1992-ра. Партито на Джинджър Райт, тогава се подвизавах с името Леон Къшман.
Помниш ли?
Бийл примигна полека. Изглежда, се опитваше да се фокусира върху
Джеферсън, но срещаше трудности.
- Не мисля... не мисля, че те познавам. Къшман?
- Да.
- Толкова хора... съм срещал. Толкова много лица и имена Те се сливат. Извинете
ме... имам главоболие! - обърна се президентът към присъстващите. - Манди?
Той викаше Първата дама, сякаш тя вече не се намираше на седалката си, но
всъщност беше на няма и десет фута от него, в края на реда. Тя гаврътна питието си и
се изправи, обкръжена oт аура на умора и униние. Итън си каза, че на нея просто е
спряло да й пука - буквално за секунди се сдоби с информация, че тя смята и двете
им деца за мъртви. Алкохолът притъпяваше плискащата се в нея болка.
- Тук съм - обади се Аманда. - Винаги съм до теб!
Каза го като човек в затворнически пранги. Погледна към Итън, сякаш
разглеждаше странно растение, прорасло в пукнатина на тротоара. Той знаеше, че тя
се кани да попита „Какво, но дяволите, се очаква да си ти?“, но дори това й се стори
прекалено голямо усилие. Тя така и не зададе жлъчния си въпрос.
- Много добре се справихте, сър - увери Деримън президента. Тупна го по
отслабналото рамо. Джейсън Бийл беше сянка на самия себе си. На президента
трябваше постоянно да се напомни и да бъде окуражаван да се храни поне веднъж
