Мексико сити. Съществото се усмихна прелестно, протегна дългопръстите си ръце в
очевиден жест на приятелство и започна да говори с тих глас на език, който нямаше
нищо общо с тези, използвани някога от жителите на Земята - беше пълен с
припуквания, изщраквания и подобни на заекване звуци. Когато след около половин
минута съществото завърши речта си, сведе глава и изчезна. Сферата спря да се
върти и се върна отново на върха на пръста на Итън, където остана неподвижна,
докато Бийл не я взе и не я сложи на отреденото й място.
- Опитвахме се да дешифрираме съобщението - каза президентът. - Смятаме, че
има нещо общо с медицината. В него се среща съчетание от звуци, еднакво по
32
значение с език, известен като комекрудски , но той е изчезнал около 1880- а.
- Абсолютно сте прав - съгласи се Итън.
- Какво?
- За медицина става дума. Знам този език и познавам и цивилизацията, която го
употребява. Пратеникът им предлагаше на вашия свят лекарство срещу рак.
Бийл остана безмълвен, както и останалите жители на планетата Земя.
- Казваше ви - продължи Итън, — че това лекарство за рак е кодирано чрез
символите върху робата му. Взели сте предмета oт някой от свалените с ракети
кораби, така ли?
- Случило се е преди много време - оправда се президентът
- Ясно - извънземният положи длан на левия си хълбок и опит да облекчи част от
болката от счупените ребра и повредените нерви.
Огледа и останалите предмети малка, хуманоидна на вид фигурка, изработена от
метал, който блестеше с множество цветове, квадрат от на вид обикновено
прозоречно стъкло, но дебело само няколко милиметра, намотка тъничка сребърна
жица и всички останали.
- Тук няма оръжия - заяви миротворецът. - Това са дарове.
- Дарове - повтори безизразно президентът.
- Донесени ви - колко глупаво - от цивилизации, които са искали да установят
контакт. Вие не сте били готови за това. Намирали сте се твърде далеч от готовността
и те са научили този урок по трудния начин.
- Няма оръжия?- попита притеснен Джеферсън, - Нито едно? Итън, нищо
полезно ли няма тук?
Миротворецът не отговори, вместо това посочи малкия черен куб, означен с
„Аризона, шести май 1979- а“ и попита президента:
- Какво е това?
- За нас е загадка - отвърна Бийл.
Итън вдигна куба. Беше лек и както и със сферата, с него лесно можеше да се
борави с една ръка, а и пасваше точно в дланта. Страните му бяха гладки и безлични,
измеренията - идеални.
- Нито един познат на земята материал - уточни Бийл - не може да го пробие или
да остави следа върху него. Непрозрачен е за рентгеновите лъчи. Нито едно
медицинско или военно устройство, с което разполагаме, не можа да надникне в това
нещо. А то просто си седи и не прави нищо. Учените стигнаха до извода, че ако щеше
да взривява планетата, вече да го е сторило, но се страхуваха толкова много от него,
че го държаха над шейсет години в облицован с олово сейф.
- Може би се очаква да си нарисувате бели точки на него и да го окачите на
огледалото за задно виждане? - предположи Дейв, който беше започнал да осъзнава,
че наистина няма да намерят нищо полезно, а мъглявите и горгоните водят
кошмарна битка над главите им и вероятно няма да успеят да се върнат в Бялото
имение, което само по себе си не беше по-безопасно от широко отворен хангар.
Итън се загледа в предмета. Не можеше да проникне до съдържанието му, но...
- Това също е дар - каза той. - Няма какво друго да е. Въпросът е... какво е
създаден да дарява?
- Никога няма да разберем - въздъхна Бийл.
- Изглежда като страх - прецени Итън.
- Какво? - този път беше ред на Джеферсън да се стресне.
- Като страх. Малък черен куб от страх... - това изказване предизвика
покълването на първоначалната идея семе. - Кажете ми... всеки от вас... от какво
колективно се страхуват хората на тази планета?
- От извънземно нашествие - отвърна Дейв. - Или две извънземни племена да се
сбият над нас.
- Нещо повече - подкани го Итън. - Някакъв страх, който не се е превърнал в
реална възможност в течение на дълго време, много по-дълго от тяхната война.
- Пълно унищожение - предложи Оливия.
- Как? - Миротворецът продължи да оглежда куба, докато чакаше отговор.
- Ядрени бомби - обади се Джеферсън, - Или... не знам. Краят, предполагам. Като
удара, дето е убил динозаврите.
- Сблъсък с голям астероид - кимна президентът. - Дори сега... така, де, преди
всичко това... знаехме, че непрестанно сме под заплаха. Някои минаваха съвсем
наблизо, но го пазехме в тайна. Смятахме, че ако отново ни удари астероид, ще
ликвидира целия живот на планетата.
- И срещу тях сте били безпомощни - додаде Итън, който вече знаеше отговора.
- Имахме планове за извънредни ситуации, но човек получава само една
възможност и ако тя се провали, светът ще свърши.
Миротворецът изпитваше нужда отново да изкашля кръв Колко време можеше
