отворът да се скрие напълно, Итън и останалите забелязаха масивната долна страна
на мъгляв кораб, досущ като лъскава хлебарка, да минава само на стотина фута над
главите им. Беше целият в димящи дупки, всяка достатъчно голяма през нея да мине
хеликоптер. Напредваше, двигателите му работеха безшумно, но от умиращите му
системи се разнасяше странно високочестотно цъкане.
В мига, в който рампата се затвори, на тавана светнаха по-ярки осветителни
пръчки. Бяха същите, каквито Итън забеляза и в инсталацията на Бялото имение.
Извънземна технология, както обясни Деримън, захранваше и комплекс С4. Тук,
долу, не се чуваха отгласи от войната в небесата, а само нежното съскане на
въздухопречиствателната система, която пресяваше попадналите вътре прашинки. В
остъклената охранителна будка светнаха лампи, но липсваха пазачи. От двете страни
на будката имаше по една подвижна бариера, боядисана в жълто и с черни
диагонални ивици, но бариерите бяха лесни за заобикаляне. Бийл поведе групата
навътре в комплекса, от дясната му страна вървеше старшина Суарес, а Деримън и
Уинслет - няколко крачки зад него. Президентът спря на два пъти, за да позволи да
ги догони Итън, на когото помагаха Оливия и Дейв.
Стигнаха до асансьор с врати от неръждаема стомана. До него имаше осветена
клавиатура, а над нея - плоско екранче като компютърен монитор. Бийл набра
поредица числа. Опитът не доведе до резултат и мониторът остана празен.
- Дявол го взел - каза президентът, - не мога да си спомня всичките щуротии...
Опита пак, видимо съсредоточен, като спираше след всяка цифра.
Мониторът грейна. Появиха се очертанията на ръка с дланта нагоре, с леко
разперени пръсти и палец отляво.
- Добър вечер, господин президент! - заговори студен и сух женски глас от
говорител, монтиран точно под монитора. - Моля, идентифицирайте се!
Бийл положи дланта си с пръсти и палец, разперени по очертанията. Мониторът
примигна много бързо, все едно направи снимка, и отново потъмня.
- Благодаря, сър - заяви гласът.
Вратите на асансьора се отвориха. Кабината беше голяма, имаше повече от
достатъчно място за дузина души да се настанят удобно и да остане свободно
пространство. На контролното табло бутоните бяха номерирани от едно до пет.
Когато всички се качиха, Бийл натисна „пет“, вратите на асансьора се затвориха и той
се спусна със скорост, от която стомахът се обръща.
- Държиш ли се? - обърна се Дейв към Итън.
Извънземният кимна, но не каза истината. Тялото му беше наранено по-
сериозно, отколкото когато бе проникнал в него. Макар че и тогава имаше вътрешни
увреждания от взривната вълна, липсваха счупени кости. Тъмнокосата жена,
намерена до момчето майка му (наложи се да скрие този факт от него, понеже пълна
с въпроси глава беше по-добре, отколкото да го смажат отговорите) - го беше
притиснала към себе си. Тя, заедно с четиримата възрастни, бе поела пълната сила на
удара на мъглявите, пропуснал горгонската мишена. Сътресението от взрива в мола
не беше сложило край на живота на момчето, но този път контузиите със сигурност
щяха да го довършат. Лявата му ръка вече беше мъртва и студена от рамото надолу,
но го мъчеха счупените ребра от тази страна, а и по протежение на гръбнака също го
прорязваше болка. Извънземният усещаше натиска на течност в дробовете - все едно
е напът да се задави. Наложи му се да се изкашля в здравата си ръка и след това се
взря в пълната си с грозно червена кръв шепа.
И останалите бяха забелязали какво се случва с него. Миротворецът погледна
към Дейв и се усмихна криво.
- Предполагам, че се намирам там, откъдето започна Итън - каза и изтри длан в
крачола на дънките си.
Дейв се принуди да сведе поглед към пода.
Асансьорът забави ход и спря. Вратите се отвориха. Пред тях се простираше
дълъг коридор със стени, сякаш изработени от неръждаема стомана, и бе объл като
вена в тяло. Старшина Суарес напусна кабината първи, последваха го Деримън и
Уинслет. Бийл тръгна след тях и едва след това слязоха останалите, а колоната
завършваше Джеферсън.
Президентът ги поведе напред. Коридорът се разклоняваше и наляво, и надясно.
Заедно с групата той пое наляво и измина още четиридесет ярда до солидна дебела
врата, също изработена от стомана. Тук го очакваха поредните клавиатура и
компютърен екран, монтирани на стената. Бийл премина през процедурата с
натискането на копчетата и сухият женски глас каза:
- Добър вечер отново, господин президент. Моля, идентифицирайте се!
Екранът се освети, появиха се очертанията на ръка и идентификацията беше
потвърдена. След това се разнесе звукът от отключване на ключалките.
Вратата изглеждаше тежка, но явно не беше, понеже Бийл спокойно я отвори,
дърпайки покритата с гума дръжка без очевидни усилия. Вратата сякаш се рееше.
Осветителните тръби на тавана вече светеха. Започна да циркулира хладен въздух, но
