- Един Господ знае, но „Пантър Ридж“ е свършен... - Дейв свали мръсната си
бейзболна шапка, избърса капчиците пот от челото си и след това отново си сложи
кепето. - Итън е различен, Оливия. Не знам дали е за добро, или за зло. Но досега ни
помогна... Вярвам в това. Наречи ме луд или глупав, или каквото щеш, но ето ме
тук... Само това мога да ти кажа.
Оливия нямаше какво да възрази на думите му. Видя в отсрещния край на
помещението картотечния шкаф на библиотекаря и плота за записване на книгите.
Имаше паднал рафт с дивидита и докато крачеше натам, под краката й пукаше. Сред
целия хаос на плота бе останала да стърчи малка метална статуетка на футболен
играч, стиснал американско знаменце в единия си юмрук и гушнал под другата
мишница ръгби топка, все едно държи любимо дете.
При следващата крачка отдолу се разнесе плътно, мазно изпльокване на
разпадащи се гнили дъски и подът под Оливия внезапно поддаде. Десният й крак
пропадна през дупката и тя изпищя. Представи си как полита надолу чак до мазето и
за малко да захвърли пушката, за да се вкопчи в книгите около себе си, но след това
падането спря - в мрака долу висеше само единият й крак.
Дейв на мига притича към Оливия и й помогна да се изправи. Посъветва я:
- Полека, полека! Добре ли си? Нарани ли си крака?
- Здравата си ударих коляното. Но това е всичко. Внимавай с пода, че хапе.
- Аха, видях. - Дейв надникна в дупката, но всъщност не можеше да види нищо в
тъмата отдолу. Чуваше се, че капеше вода, и от мазето се надигаше кисела,
мухлясала миризма като от злотворна градина с отровни гъби. - Внимателно!
- Ти също. Хей! - Възкликна Оливия, забелязала нещо интересно. - Онзи
картотечен шкаф на стената. Струва си да го отворим.
- Добре. Хайде, да не се разделяме.
Заобиколиха плота на регистратурата и отидоха до картотечния шкаф, който,
изглежда, беше преживял непокътнат всички вилнели в библиотеката бури. Дейв
отвори горното чекмедже и откри дебели пачки от годишните течения на училищния
вестник „Газет“. Във второто чекмедже имаше канцеларски пособия - моливи,
химикалки, гумени ластичета, кламери и всякакви подобни дреболии. Третото беше
почти празно, като изключим няколко листа принтерна хартия, а в четвъртото и
последно имаше два капана за мишки.
- Зад плота са скрити още чекмеджета - забеляза Оливия.
Започваше да куца все по-силно и по-силно, явно коляното й беше пострадало
по-сериозно от първоначалното й предположение. Щеше да се подуе като едното
нищо, каза си. Magnified -точно каквото й трябваше: няколко дни да куцука наоколо
като същинска старица.
Тя отвори горното чекмедже зад плота и откри набор моливи, бележници,
кламери и нечий запас от различни вкусове дъвка „Орбит“. Следващото чекмедже
съдържаше дебел, подвързан в червено и златно алманах „Планинар“ от миналата
година, няколко стари мобилни телефона, които сигурно са били конфискувани н
Деня, и...
...почти скрито под алманаха стърчеше ъгълчето на още една книга. Оливия
вдигна „Планинар“ и видя на корицата магистрала, виеща се през борова гора. Беше
„Пътният атлас на Ранд Макнади за САЩ“ отпреди три години. Между „Планинар“ и
„Макнали“ имаше сплескана мъртва хлебарка.
- Виж! - каза Оливия и извади пътния атлас. На корицата с червен маркер беше
изписано строгото нареждане на библиотекарката: „Да не напуска помещението“.
- Намерихме каквото ти трябва - с немалка доза триумф сподели Оливия с Дейв.
Той дойде да види книгата отблизо.
- Да! - Не се беше хващал да говори с възбуда от много време насам и се изненада
сам от себе си. - Добре, чудесно. Прекрасно! Поне е някакво начало... - Той нави
атласа и го пъхна в колана на джинсите си. - Не знам какво ще търсим, но...
Подът изпука. Звукът беше тихичък, но заплашителен.
- Мисля, че трябва да... - „се махаме оттук“, канеше се да продължи Оливия, но не
й дадоха възможност.
Странна твар изпълзяваше от дупката в пода на библиотеката.
Надигна се, люлеейки се като кобра.
Беше слаба и със сива плът, явно едно време е била жена, защото имаше
провиснали голи гърди и тук-там по някой кичур дълга бяла коса. Хлътналите в
черепоподобното лице очи се стрелкаха насам-натам в търсене или на източниците
на човешките гласове, или на мястото, откъдето се носи ароматът на прясно месо.
Подобните на куки нокти драскаха да освободят напълно тялото, но нещо сякаш
пречеше и устата на тварта се изкриви от разочарование, а от сухото й гърло се
разнесе тихо цъкане. Оливия понечи да писне, но се спря. Нямаше време за това.
Стиснала устни, се приготви да стреля с карабината.
Подът на библиотеката се нагъна и надигна като мръсна океанска вълна.
Мокрите плочки зяпнаха като усти, а между тях път навън си проправяха дращещи
ръце. Дейв първоначално си помисли, че двамата с Оливия са се натъкнали на гнездо
