там, или погълнато от останалите. Очите бяха отворени и устата, на която липсваше
и долна челюст, зееше широко, сякаш изкривена от вечен глад или мъка.
След това Дейв изскочи от вратата. Двамата се втурнаха към дневната светлина,
Оливия проклинаше повреденото си коляно и куцаше колкото се може по-бързо.
Дейв не се отделяше от нея и й подложи рамо да се облегне. Мислеше си, че ако
който и да е от двама им посмее да погледне назад, това ще рече, че здравият им
разум завинаги ще остане задраскан на картона на библиотеката в „Итън Гейнс“.
Не се обърнаха нито веднъж, но Оливия хлипаше, когато отвърза коня си и се
метна на седлото. Дейв беше твърде корав за сълзи, но стомахът му го предаде.
Закуската му - бисквити и няколко лъжички пастет - се надигна нагоре. Конят му
долови мириса на мутирала плът по него и се опита да избяга, преди той да се
намести добре в седлото.
Нямаше нужда двамата с Оливия да се подканят с „Давай“ или „Хайде“, или „Да
се махаме оттук“.
Пришпориха конете.
Докато галопираха към несигурното убежище на „Пантър Ридж“, лешоядите зад
гърба им излитаха, обезпокоени от суетнята. Вдигаха се на орляци от овъглените
трупове, които досега кълвяха, но след малко пак накацаха като черен саван върху
мъртвите чудовища на паркинга и взеха да се карат за местата си на трапезата.
ДЕВЕТ
Итън се бе разположил на фотьойла в апартамента си. Дамаската беше от
износена кафява кожа и фотьойлът имаше разтегателен механизъм, сега заклинен.
На малка масичка до момчето гореше фенер със свещ. Масата стоеше накриво,
понеже и подът беше крив. Първите мъчителни лъчи на утрото започваха да си
проправят път през облепените с тиксо прозорци. Итън беше облякъл сива тениска и
тъмнозеленото си долнище от пижама. Почти не беше спал през нощта, може би
само няколко часа. Дори насън се ослушваше за сирените, които обозначаваха
пришествието на сиваците, понеже бяха минали четири нощи, откакто откри, че
може да прави земетресения. Беше напрегнат и скован едновременно. Когато за
първи път стана от леглото, отиде с фенера в банята, вдигна тениската си и огледа
ребрата си в огледалото. След това - и тази част от гърба си, която успя да види.
Докторът беше прав.
Не смяташе, че следва да е между живите.
Предишния следобед Джон Дъглас му беше заръчал да дойде до болницата за
пореден преглед. Не му се искаше, понеже знаеше на какво прилича, но все пак го
направи. Инжектираха му физиологичния разтвор, а наблизо стоеше мъж с пушка.
„Просто предната мярка - каза Джей Ди. - Не че ти нямаме доверие.“
Провериха кръвното налягане на Итън. Нямаше проблеми.
След това го помолиха да си свали ризата, за да бъде преслушан, и като видя как
изглежда момчето под дрехите, докторът изпъшка ужасено и посегна да притисне
длани към устата си, за да задави всякакви други възгласи, но след малко успя да се
вземе в ръце и каза с напрегнат глас:
- Виждал си се в огледалото, предполагам.
- Да, сър.
- Обърни се, ако обичаш.
- Гърбът ми е същият - уведоми го Итън.
- Нека погледнем.
Момчето се подчини. Синините се влошаваха. Все още бяха черни като
погребение в полунощ, но сега се бяха слели. На гърдите му не беше останала
ненасинена плът, нито пък по стомаха или по протежение на целия му гръбнак.
Хълбоците му бяха нашарени с пурпурно и зелено, пипалата на едната голяма
синина - разперени да се докоснат с другата.
- Дявол го взел - възкликна типът с карабината, чието име, доколкото Итън
знаеше, беше Лестър.
Джей Ди се приближи предпазливо до пациента си. С тон, сякаш молеше за
разрешение, каза:
- Ще ти преслушам сърцето.
Итън кимна.
- Добре... - промърмори Джей Ди и когато приключи с тази задача, все още
държеше стетоскопа пъхнат в ушите си. - А сега искам да ти чуя дробовете. Просто си
поеми дълбоко дъх, когато те помоля, и издишай полека. Става ли?
- Ти си докторът - отвърна Итън.
Джей Ди се хвана на работа.
- Вдишай. Това болеше ли?
- Малко.
Той заобиколи откъм гърба му.
- Вдишай. Кашляш ли още кръв?
- Не, сър.
- Поеми си отново дълбоко дъх... - Когато Джей Ди приключи, се върна обратно
да погледне Итън в лицето. Свали стетоскопа и докато го прибере, добави тихо: - Лес,
вече може да ни оставиш.
- Сигурен ли си?
- Да, сигурен съм. Давай! - Докторът изчака Лес да затвори изкривената врата зад
гърба си, поне колкото можеше да пасне в касата. Стените бяха нашарени от
пукнатини. Заяви: - Можеш да си облечеш ризата...
Итън го стори.
- Седни - посочи му стол Джей Ди.
Момчето отвърна:
- Предпочитам да постоя.
- Е, тогава аз ще поседна. - Джей Ди се намърда на стола.
