на спящи сиваци, и това отчасти беше вярно... но в следващите няколко секунди,
докато подът продължаваше да се цепи и лъскавата сива плът се измъкваше изпод
него, той осъзна с нов, стряскащ ужас, че в мазето на гимназия „Итън Гейнс“ се е
измътило нещо много по-различно.
Като тийнейджър беше работил в бригада за разрушаване на стари къщи и
извлачване на гредите и тухлите от тях. „Хей, хей -викна един горещ августовски
следобед бригадирът, - я глейте тука!“
И така благодарение на него Дейв беше видял, заклещени в стената, която току-
що бяха съборили, над дузина плъхове, които пищяха и дращеха в опита си да
избягат, само че бяха съединени и на практика вързани опашка за опашка в кръг и не
можеха да тръгнат в нито една посока, имаше и няколко умрели и започнали да се
разлагат, а живите продължаваха да се блъскат диво, оголили зъби, с блеснали очи и
дрезгаво пъхтящи в отчаянието си.
„Това е Цар на плъховете - каза бригадирът, - През целия си живот съм срещал
само още един. Засядат в някое тясно пространство, пикаят един върху друг и
опашките им се срастват. Гадна работа!“
Бригадирът беше вдигнал лопатата си и се беше захванал да размаже Царя плъх,
който умря в кървава и отвратителна каша. На Дейв се падна честта да изхвърли
останките в кофата за боклук.
Сега, много години по-късно, тук, в този кошмарен свят, Дейв Маккейн видя през
дупката в строшения под да изпълзява Цар на плъховете, съставен от сиваци.
Краката им се бяха срасли в рехава маса, съставена от дълги, тънки пипала,
напомнящи донякъде на опашки на плъхове. Някои от телата бяха погълнати от
други, почти изчезнали едно в друго, канибализирани или абсорбирани, и като цяло
в кръга на Царя на плъховете имаше над двайсет души, представлявали навремето
мъже, жени и деца, а главите и ръцете им невинаги се намираха точно на местата,
където се очаква. Бяха издокарани в мокри, петпосани в черно останки от дрехи. От
мазето бълваше ли, бълваше люспеста сива плът. Съсипаните лица и деформираните
глави се люлееха на шиите си. В някои от зейналите усти блестяха зъби като малки
бръсначи, а в други се виждаха редове акулски куки разкъсвачи.
Дейв незабавно осъзна, че имат два проблема.
Кръгът на Царя на плъховете споделяше обща цел и напредваше в една и съща
посока, и при това гърчещото се чудовище преграждаше изхода от библиотеката.
С изкривено от ужас лице Оливия отстъпи назад и се притисна към Дейв. Тварта
се бореше да се измъкне от мазето и влачеше нагоре полепнали по плътта й мокри
книги и мухлясали страници. Царят на сиваците не издаваше друг звук освен съскане
и стържене, но на Дейв започна да му се струва, че вече успява и да събере пипалата
под себе си в опит да се изправи. Каза си, че ако двамата с Оливия възнамеряват да
излязат живи оттук, сега е моментът да опитат.
Откри огън с магнума си, чийто огнен рев се оказа невероятно шумен и ярък. Два
изстрела - и две от кошмарните лица станаха на каша. След това се обади пушката на
Оливия и проби дупка и белокосата глава на женската твар, която първа започна да
се катери навън. От раната бликнаха черни струи. Дейв сграбчи водачката на „Пантър
Ридж“ за рамото, издърпа я след себе си покрай плота и извика възможно най-силно:
Масата от сплетени сиваци се движеше все по-чевръсто и запротяга към тях
змиеподобни ръце. Сивите клещи на седмопръста длан сграбчиха десния глезен на
Оливия и тя за малко да падне в гмежта, но Дейв се напъна здраво и я удържа.
Оливия прати куршум в онова, което някога може и да е било човешко рамо, и се
освободи, като беше наясно, че ако не успее, след миг ще е мъртва.
Дейв стреля отново в едно от лицата. Сива плът и тъмна течност опръскаха
стената на библиотеката. От гърлата на Царя сивак се надигна нисък стон, досущ хор
на прокълнатите. Съществото взе да се тътри напред на лакти и сиви кореми, а
разбитите глави висяха обезсилени. Крайниците пипала драпаха по пода и
оттласкваха туловището. Оголените зъби на останалите глави щракаха към Оливия и
Дейв и сива гора ръце се протягаше към тях за кървав обяд. Двамата човеци в стаята
откриха отново огън от разстояние не повече от четири-пет фута. Револверът на Дейв
щракна празен и той извади узито от кобура му, след което обсипа чудовището с
деветмилиметрови куршуми.
С квичащ, пронизителен писък, излизащ от всички усти едновременно,
мутиралият кошмар внезапно започна да отстъпва и да се смъква обратно назад в
пещерата под пода. Покрай него остана достатъчно място да се мине. Дейв бутна
Оливия към вратата, без да забравя за коляното й, но със съзнанието, че трябва да
опази двама им живи. Изстреля последния куршум от пълнителя си в сивото тяло и
зърна в дълбините му нещо, наподобяващо изкривено детско лице - или израснало
