Нещо изпука - може би седалката, а може и уморените му кости да бяха.
Докторът изпъна крака пред себе си и втренчен в Итън, потри чисто избръснатата си
брадичка. Поде: - Знаеш какво се каня да кажа...
Момчето сви рамене, но да, наясно беше.
- Във време като днешното човек се нуждае от хубава глътка ръжено уиски -
обясни Джей Ди, - Това ми беше любимото питие. В спокойни вечери, пред буен огън
в камината... Мадко Франк Синатра на стереото... Много преди твоето време, знам... И
всичко беше наред със света. Дебора, съпругата ми, Бог да благослови душата й...
сядаше с мен и слушаше музика или четеше. О, може би това те отегчава? Така ли е?
- Този път белите вежди не скочиха нагоре, понеже този въпрос всъщност не
изискваше отговор. Джей Ди продължи: - Е, такъв ми беше животът. Дяволски добър
живот... - той се усмихна тъжно и криво. - Какво ли не бих Дал да си го върна, и нека
е колкото се може по-отегчителен. От две години насам... Адът се разтвори на земята.
В много форми, твърде ужасни за припомняне.. - усмивката му, която не беше
истинска, избледня и погледът му отново стана суров. - Разкажи ми за Бялото
имение. Така, де... Дейв вече ми разказа. Но искам да го чуя от теб. Става ли? Чакай...
преди да кажеш каквото и да е... Нека ти споделя, че преди няколко дни Дейв и
Оливия са ходили и училищната библиотека да търсят карти, за да се опитат да
отгатнат къде може да се намира твоето Бяло имение. Дейв смята, че може да се
окаже град. Все някъде... - Джей Ди подсили последните си думи с доза сарказъм. -
Намерили са пътен атлас. Не искат да споменават какво се е случило там, но Оливия
си е ударила крака. Докато беше тук, цялата се разтрепери и се разплака, и беше
готова да се пречупи. Дадох й успокоително - най-доброто, което мога да сторя. Дейв
също не иска да говори за случката. Така че искам да знаеш, Итън... че там ги е
сполетяло нещо ужасно... И са отишли... да речем... в опит да ти помогнат.
Несъмнено е било много зле... понеже видях изписано на лицето на Дейв колко зле
точно. А когато можеш да прочетеш такова нещо на лицето му... братко, значи е било
наистина гадно.
Итън кимна. Не знаеше какво да каже. Съумя да измисли единствено:
- Не съм ги молил за нещо подобно.
- Не, не си. Но... разбираш ли... това е то проблемът с Бялото имение. И със
земетресението, което твърдиш, че си предизвикал. И освен това Дейв вярва, че
някак си знаел за извора под плувния басейн. Такива ми ти работи. Трудничко е да ги
преглътне здравомислещ човек, нали?
- Предполагам.
- Но - продължи Джей Ди със смръщени вежди - Дейв е прав. Какво е логичното
днес? Какво има смисъл? Виждал съм твар, която досущ прилича на човек, да се
обръща взривно в същество, покрито с черни шипове - тъкмо в онази обезопасена
стая, където беше заключен, когато първоначално те доведохме тук. Виждал съм
лицето на тийнейджърка да изчезва, внезапно заменено от уста, пълна с малки алчни
зъби, която се опита да ми отхапе главата, преди Дейв да разстреля тварта на парчета.
Това дали е логично? Е... може би за горгоните или мъглявите не е учудващо. Виж
сега, смятам, че те превръщат в оръжия онези, които навремето са били човешки
същества. Експериментират с тях. С нас. Оръжейната им програма е невероятно
мащабна, могат да си позволят да проверяват какво ще им върши работа и какво - не.
Може би го правят просто защото могат, защото така се държат по принцип. Как
смяташ, Итън? Точно ти спомена, че горгоните и мъглявите се сражавали на граница.
Нали така каза?
- Да - отвърна Итън тихо.
- Откъде знаеш? Каква е тази информация, с която разполагаш, а всички
останали тук заедно с мен, Дейв и Оливия нямат?
Итън се позабави с отговора. След това също толкова тихо промълви:
- Знам, че е истина. Това е причината за сраженията им. Границата между
техните...
- Какво си ти? - внезапно попита Джей Ди и дръпна крака назад, сякаш го
заплашваха черни шипове или уста, пълна с малки кинжали. - И двамата с теб
знаем... че тези контузии... би трябвало да са те убили. И синините се влошават,
нали? Но кръвното ти налягане е наред, дробовете ти са в добро състояние и сърцето
ти просто си тупка. Е, нека ти споделя... Дробовете ти би трябвало да са така
задръстени с кръв, че да не можеш да си поемеш дъх, и изобщо не си представям как
тъй си в състояние да ходиш. Боже, само да имах рентгенов апарат и малко ток да го
подкарам! Та... младеж, който не си знае името и не помни нищо за предишния си
живот, внезапно се пробужда, тичайки през полето... Какво точно си ти, понеже не
смятам, че си човек.
Това твърдение увисна във въздуха. Итън усети искрата гняв да прераства в
пожар.
- Смяташ, че съм нещо, направено от тях? Един вид... тайно оръжие? Че се очаква
