средата на градината имаше сребърно езерце. По дърветата висяха жълти и червени
плодове, които напомняха ябълки, но бяха със странна форма. Въздухът миришеше
така, сякаш е прекаран през климатик, имаше лек метален привкус. Джеферсън
осъзна, че носи бяла роба от подобен на коприна материал, а на краката му са
надянати бели сандали, приличащи на гумени. Погледна към неизгорените си ръце
и прокара длан по неизпепелената си коса, въздъхна изумено, сполетян от идеята, че
наистина - и при все множеството си грехове - е бил допуснат в Рая. За малко да се
разплаче.
И точно тогава тя излезе плавно на терасата, облечена в роба, която блещукаше с
милион цвята на светлината на изкуственото слънце, и му се усмихна с уста, която все
още се нуждаеше от усъвършенстване, и каза с глас, който звучеше като да слушаш
дузина вайкащи се в няколко регистъра наведнъж:
- Прочетох. Написано е... че врагът на врага ми е мой приятел. Не е ли така, Леон
Къш-от-мене? Или предпочиташ Джефер-сине-йерихонски?
Щом Джеферсън се опита да стане и изгубил равновесие, се пльосна на
лъскавите камъни, които покриваха терасата, тя се надвеси над него с ослепително
бяло сияние зад гърба, вдигна твърде дългите си ръце към него и рече:
- Не бой се от мен. Аз те спасих. Дали говоря добре?
- Аз съм изучена. Уча се - поправи се тя сама. - Толкова много за... - тя потърси
правилната дума и уточни: - за попиване. Аз съм... - отново последва пауза, докато тя
събираше думите си. - скромна ученичка - продължи, а гласовете й се надигаха и
спадаха, докато Джеферсън Джерико не си каза, че не е влязъл в Рая, а е бил
завлечен в Ада.
- Ах! - възкликна тя с лека усмивка под немигащите си, блещукащи в червено
очи. - Непременно да ми обясниш тази концепция.
По едно време той заспа. Когато се събуди, седеше в синьото си кресло
„Адирондак“, обърнат към окъпания в утринната светлина Ню Идън, и беше облечен
в същите дрехи, които носеше, когато заедно с тримата други мъже потеглиха
предишната вечер. В основата на врата си, между плешките, усещаше леко дразнене -
като ухапване от тенесийски комар. Чувстваше се замаян и изгубил сили - какво й
имаше на слънчевата светлина? Къде беше слънцето? Лъчите му притежаваха син
оттенък и небето беше бяло и безлично. А дрехите, които носеше... бяха същите, но
същевременно не абсолютно еднакви. Материята на ризата му... да, беше на сиви и
бели райета, но, платът стоеше някак мазен, както и панталоните му, все едно са
изработени от неизвестна синтетична материя.
- Реджина! - провикна се, докато се изправяше и се препъваше към къщата. -
Реджина... скъпа!
Научи, че го е нямало два дни. Дъг Хамърфийлд, Алекс Смит и Анди Уорън не се
завърнаха. А и в Ню Идън имаше нещо променено. Скоро стана ясно, че опитите да
се излезе оттам с кола, пеша или на колело, те връщат право обратно в града.
Нямаше изход. Кръгът беше затворен като в творенията на Данте. А най-
прокълнатото нещо беше, че просто се обръщаш наобратно, без да го усетиш, и ето
те... отново у дома, в царството на Играчите на едро.
В шест заранта, дванадесет на обяд и шест вечерта на масите в трапезариите се
появяваха бели квадрати от вещество, което напомняше на вид резени тофу, заедно с
гладки метални съдини с тебеширена, подобна на мляко субстанция. Нямаше начин
да присъстваш и да видиш как се появяват - просто възникваха намясто между
вдишванията и примигванията. Никой не можеше да види и как изчезват съдовете,
но се изпаряваха в нищото дори ако ги сложиш в кутия и ги заключиш в килера. Не
можеха да бъдат нито смачкани, нито сплескани. Храната и питието имаха леко
горчив вкус, но пълнеха стомаха и дори бяха пристрастяващи. Имаше хора, които
казваха, че тази храна им изпраща най-прекрасните сънища, и започваха да
проспиват животите си.
Нямаше дъждове, нямаше бури, нито промени в климата. Всеки ден беше
слънчево с леко синкав оттенък и небето - безлико и бяло. Светлината разцъфваше
сутрин и избледняваше вечер. Тревата спря да расте, но си оставаше зелена - като
изкуствена. Листата на дърветата никога не пожълтяваха и не падаха. Четвърти юли
беше Хелоуин, Ден на благодарността и Коледа, Нова година и Свети Валентин - без
разлика. Ню Идън разполагаше с течаща вода и ток. Крушките никога не изгаряха.
Тоалетните не се задръстваха и не се препълваха. Нищо не се нуждаеше от
пребоядисване, освен ако не ти се боядисва. Уредите в домовете - съдомиялни,
гаражни врати, часовници, дивидита, перални - никога не се повреждаха. Когато
изнасяха боклука, от зелените кофи го взимаха невидими и нечути екипи по
поддръжката.
Ню Идън беше станал най-идеалното място не от този свят, до каквато истина
