Границата полностью

замаяното си и унесено състояние Джеферсън се чудеше дали използват семето му

да създават човешки хибриди и... какво друго? Но за него това вече нямаше значение,

защото, макар да се боеше от тази твар - и то толкова, че му се налагаше да се крие в

банята и да повръща, призовеше ли го тя през вграденото между плешките му

устройство... е, трябваше да признае поне в дълготрайната омая след изчукването, че

господарката му си е страхотно парче.

Беше чукал жени, които се нуждаеха от чувал на главата. Поне тази - макар и

преструвка за жена -беше прекрасна, постоянно сменяше кожата, косата и очите си и

винаги го караше да се празни като шампион. Тя го харесваше. Какво му беше

лошото в крайна сметка? Щеше да мисли по този начин, докато тя не го отпрати

обратно, и след това реалността щеше да го цапардоса и той да влезе в Мравешката

си ферма, да повърне в мравешката си тоалетна, да си съблече дрехите, които винаги

леко миришеха на изгоряло, и да се свие в някой ъгъл. Там щеше да остане да се

блещи с кух поглед и разтреперан като след най-ужасния си кошмар, докато

Реджина не каже „ Ставай бе, прасе!“ или нещо по-лошо.

- Джефер-сине мой?

Той лежеше по гръб, проснат гол на омачканото легло. Още стискаше клепачи.

Полека отвори очи срещу мъждивата светлина на свещите. Тя стоеше до леглото,

отново облечена в елегантната си роба в златно и черно. Лицето й бе засенчено, но се

виждаха блестящите й очи. Може би Джеферсън си го въобразяваше, но зениците му

се сториха кървавочервени. Помисли си, че маскировката й е започнала да се топи.

- За теб ние имаме задача - заяви господарката му.

Той лежеше неподвижен и я слушаше, но все още беше твърде слаб и изтощен,

за да помръдне.

- Имаше... - тя поспря, бързо претърсвайки онова, което знаеше за езика му.

Продължи: - ...инцидент. Преди четири ваши часа.

Дали беше станала по-висока отпреди? По-голяма? Надвисващо присъствие,

което беше твърдо и студено като мрака на вселената? Явно всичко това, че и отгоре.

А гласът й... множество обединени в едно гласове, множество регистри и ехота,

множество призраци, струпани един върху друг.

- Имаме изискване - каза тя - да ни помогнеш.

Когато Джеферсън не отговори, гласовете остро попитаха:

- Чуваш ни?

- Да - отзова се той, сериозно притеснен. И повтори, тъй като тя - то - знаеше, че

внимава, макар да не иска да я погледне. - Да, чувам.

- Едно тъй наречено момче... ни обезпокои. Помогна на наш враг. Желаем да

знаем повече за това момче. Ще го намериш и ще го доведеш тук, при нас.

- Какво?

Джеферсън седна, все още скапан, но с достатъчно ясно съзнание, за да осмисли

казаното от нея. Очите й с червените им зеници - вече във форма на цепнатини -

сякаш висяха в тъмното над голямо и странно деформирано тяло в роба, която бе

променила размерите си, за да пасне на туловището, и той усети струни от ужас и

страх да се натягат в червата му. Беше започнал да се поти: наложи му се отново да

отклони очи.

- Момче ли? Какво момче?

- На въпросите ни трябва да се отговори - разнесоха се словата й в можество

октави. - Той е с други от твоя вид. Те го защитават. Ти си... - отново последва пауза,

докато тя ровеше за думата. Продължи. - Убедителен. Сглоби доверието им.

Спечели доверието им - помисли си той.

- Да - съгласи се тя. - Точно така.

- Но аз... не знам... какво имаш...

- Ти знаеш. Проникни през защита им. Стигни до момчето. Положи ръце на него

и го върни тук при нас.

- Не мога да... слушай... чуй... защо не можете да го направите вие, щом е толкова

важен?

- Тук трябва - отвърна тя - човешка намеса. Ние ще сме... как да го кажеш...

разкрити. Мой Джефер-сине, ти си много добър в занятието си. Ти си много... - пауза

от няколко секунди в търсене. - Умел. Положи ръце на него, плът върху плът. След

това ще го доведеш тук при нас.

- Да го доведа тук при вас? Че как го виждате да стане?

- Ние ще уредим пътуването. Мой Джефер-сине, та ти трепериш! Не бой се, ние

ще те пазим!

- Как? - той поклати глава, съпротивлявайки се на болезненото устройство,

заровено в опакото на врата му. - Не, не мога! Искаш да кажеш... че искаш да ме

пратиш там, навън? Навън в онази война?

Дали тя въздъхна в израз на човешко недоволство? Гласовете й, когато отговори,

бяха ледени:

- Ние изискваме момчето. Изискваме да го доведеш при нас. Ще имаш защита.

Един от нас самите и един от вашите. Този мъж е бил... - отново търсене на дума. -

Модифициран. Ще реагира на определено ниво на опасност. Няма нужда да се

тревожиш по въпроса. Не говоря ли добре?

- Напротив - отвърна той както винаги, когато тя му задаваше този въпрос. Не

можеше да се насили да я погледне: прекомерно се боеше да не види някоя част от

онова, което представлява в действителност под маскировката.