Границата полностью

- По дяволите! - Задавено отбеляза Били. - Дребното копеленце се измъкна, а

след последната партия покер ми дължи петдесет долара. Е... почивай в мир.

Измамник!

- Не можем да останем тук - каза Итън и се изненада от властната нотка в

собствения си глас - отново бе надянал увереността на възрастен. Насочи вниманието

си към Дейв. - Знаеш, че не можем. Нямаме време да изнесем всички тела и...

- И къде предлагаш да идем? - По тона на Ники можеше да се познае, че е на

ръба на паниката. - Там, навън! Това е нашият дом... защитата ни... не можем... не

бива...

Тя замлъкна безпомощно, втренчена в огромния горгонски кораб в средата на

руините, и единственото й око помътня. Коленете й поддадоха. Итън пръв я

подхвана, преди да падне, а после и Джоуъл Шустър се притече на помощ. Двамата

нежно я положиха на земята, а Ники простена и закри лицето си с ръце. Заплака

отново и Оливия пак седна до нея да я погали по косата и да я утеши.

- Живяла е на няколко мили оттук в обикновен квартал - разказа Куинтеро,

обръщайки се най-вече към Итън. - На „Уествю авеню“, така ми каза. Твърдеше, че

една нощ цялото каре пламнало. Къщите започнали да се взривяват. Когато

пристигна, дрехите й бяха на парцали, тя самата - в шок и тежко ранена. Така че...

това беше нейният дом. Или поне убежище, колкото и несигурно да беше.

- Итън е прав.

Дейв се сепна, понеже се канеше да заговори, но още не бе събрал смелост.

Джон Дъглас изкуцука напред на самоделната си патерица.

- Това чудовище... тази смрад. .. на мъртво месо. Още тази нощ ще привлече

сиваците. Трябва да се махаме оттук, докато можем. Да намерим друго място. Няма

да имаме време да погребем телата или да претърсим щателно руините... - той се

намръщи. -Не можем да изоставим всички тези ранени. Проклет да съм, ако знам как

ще пътуват обаче. Включително и аз самият...

Той погледна към върха на хълма, където пасяха седемте коня. Бяха нервни и

когато два се бутнаха, без да искат, единият хвърли къч и запрепуска встрани. Седем

коня... но никаква Великолепна седморка в нещастната сбирщина.

Всички мълчаха. После Итън осъзна какво е нужно да се каже и го изрече:

- Ще трябва да намерим камион. Нещо, достатъчно голямо да превозва... не

знам... петдесет-шейсет души, така, де.

- Имаш предвид товарен камион? - попита Дейв. - С достатъчно голямо

ремарке? Да, вярно! Все едно ще попаднем на такъв... - канеше се да каже „да се

въргаля наоколо“, но се спря.

Може и да беше възможно да се намери камион влекач на товарната рампа или

паркиран недалеч от някой склад. Индустриалната зона беше на няма и три мили

оттук. А за гориво...

- Дизел - отсече Дейв. - Обзалагам се, че по цистерните поне в някои

бензиностанции още има останало гориво. Или може би на тир паркингите. Ако

успеем да намерим все някъде ръчна помпа, ще можем и да изтеглим гориво от

дизелова цистерна. Трябва ни само десет-дванайсет фута маркуч. Може би ще

попаднем на неразграбена железария. Обаче е нужно пределно внимание! В онези

бордеи се крият хора, които може да са въоръжени и уплашени. И откачили също. Не

забравяй!

Последното се отнасяше за Оливия - напомняше й за онзи път последния август,

когато с Кал Норис бяха тръгнали да търсят храна и вода, а от прозореца на една

къща гръмнаха Кал във врата и той кървя до смърт на „Уест Скайуей“.

- Не ни трябва непременно тир - обади се Оливия. На лицето й отново се бе

изписала твърдост и погледът й беше живнал. -Може да използваме училищен или

градски автобус. Стига да намерим някой, който все още има гориво в резервоара и

акумулаторът му работи.

- Става! - Дейв се замисли за акумулаторите. Да намерят зареден, щеше да се

окаже проблем. Но поне засега не можеше да си позволи да се тревожи и за това. -

Чакай. Ние ли? Не, госпожо, този път ти няма да идваш с нас. Джоуъл, можеш ли да

яздиш кон?

- Не съм се качвал на седло от дете, но това няма да ме спре.

- Аз мога да яздя - обади се Ники. Беше си избърсала лицето и вече нямаше

нужда от опората на Оливия. - Преди да се случи всичко това, дори имах кон.

- Трябва ми някой с оръжие - Дейв вече си беше набелязал 45-калибровия в

кобура на Джоуъл. - Ще ми се да имаме и трети ездач обаче. Гари, и ти си в групата!

- Добре, ама аз мразя конете и те също ме мразят...

- Аз ще ида - обади се посивялата възрастна жена на име Хана Граймс. Косата й

беше бяла и разрошена, сякаш постоянно издухвана от буря. Вдигна грамаданския си

пистолет, стиснат в нашарена със сини вени ръка. - Това вкарва ли ме в групата,

господин президент?

- Става за пропуск... - прие Дейв, а наум си каза „Ако гръмне, земетръс ни чака“.