Границата полностью

Погледна към Итън. Буквално се виждаше как цъка машинката в главата на

хлапето. Връх Уайт Меншън. Да се доберем някак дотам. - Намирането на ръчна

помпа определено ще е проблем. Трябва да открием и камион. Акумулаторът ще е

паднал със сигурност, но да се надяваме, че ще успеем да намерим и резервен... - В

този момент се усети, че говори основно на Итън. - Ако успеем да намерим камион с

малко гориво в него, достатъчно да го закараме до бензиностанция, където има

дизел, още по-добре...

Доста рисковано, помисли си. Нищо чудно, че не бяха опитвали тази каскада

досега. Но досега си нямаха кацнал върху тях горгонски кораб. Уморено продължи:

- След това ще търсим лекарства в болница, аптека или „Док ин дъ бокс“. Може

да се наложи да тръгнем на юг. Ясно?

- Ясно - кимна Итън, който разбираше точно за какво му говори биячът.

- Всичко това трябва да свършим, преди да се стъмни - обясни Дейв на Оливия. -

Най-добре да съберете всичката храна, вода и оръжия, които успеем да намерим. И

всичко друго полезно... - той със съмнение се загледа в димящите руини и огромния

гниещ труп на горгонския кораб. Над главите им започваше да се събира циклон от

лешояди.

- Не оставяйте никого да влиза много навътре обаче - додаде и Оливия бързо

закима в съгласие. Дейв допълни: - За един ден си имаме предостатъчно загинали.

Надяваше се да няма повече жертви.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТ

Джеферсън Джерико, доскорошен господар на Ню Идън, се събуди на пейка в

парка в непознат град, под болезнено прежълтяло слънце и сиво небе. Стреснато

седна, а от дрехите и кожата му лъхна така добре познатата му миризма на изгорено.

Само дето беше напълно възможно вонята да не е резултат от каквато

телепортационна сила притежаваха горгоните, а защото наоколо стърчаха черни,

криви скелети на изгорели дървета и малко по-нататък се виждаха купчина пепел и

постройки в руини - навярно някогашно каре къщи.

Веднага щом се изправи, Джеферсън повърна... но стомахът му беше съвсем

празен, така че на бял свят не се появи нищо. Докато бършеше протеклата от устата

си лига, той откри, че има брада... не голяма, но бодлива... на може би две седмици.

Дали бе прекарал толкова време в безсъзнание, или брадата се явяваше поредното

нещо, което горгоните умееха да насилят от порите му точно както тя го беше

насилила да направи тази последна крачка в земите на неизвестността? А дрехите

му...

- Исусе! - промърмори, потресен до дън душа.

Носеше петносана от пот кафява тениска и чифт мръсни джинси. Маратонките

на краката му бяха пробити и прокъсани. Чорапи липсваха напълно. Огледа ръцете

си. Под ноктите му беше пълно с чернилка, а дланите му бяха мръсни. Линиите по

тях се виеха като кални пътища, водещи през плодородни равнини. Никога през

живота си не бе допускал така да се изцапа. Сигурен беше, че ако разполага с

огледало, ще види и остатъка от маскировката, с която горгоните го бяха снабдили -

вероятно все още приличаше на себе си под брадата, но те набързо го бяха

превърнали в бездомен скитник от времената на космическата война. Дрехите му

обаче бяха някак хлъзгави... материята не беше съвсем правилна. Имаше чувството,

че е заклещен в капан от змийска кожа, и целият се втресе от ужас. Скимтейки

тихичко, се захвана да смъкне отвратителната тениска през глава.

Разнесе се шум и Джеферсън се закова с вдигната над главата фланелка -

несъмнено се беше случило нещо, което, чудесно знаеше, и двамата с разтупканото

му сърце нямаше да харесат.

Трудно беше да се каже какъв точно е шумът. Приличаше на тихо свиркащо

всмукване като от рязко раздвижен въздух. Приличаше и на бръмчене, досущ като

задействало се малко двигателче. Каквото и да беше, идваше иззад него - много

отблизо - и Джеферсън припряно смъкна тениската обратно надолу, за да освободи

очите си, след което се обърна да се изправи срещу бъдещето си.

До останките на едно от изгорените дървета стоеше едър мъж. Беше масивен и с

широки рамене, макар че по лицето му си личеше, че дълго е гладувал; скулите и

очите му бяха започнали да хлътват. Имаше боксьорска физиономия със сплескан

нос, дългата му до раменете коса беше сплъстена, а черната му брада - на поне два

месеца. Тъмносинята му тениска, сиви панталони и черни кецове бяха също толкова

мръсни като дрехите на Джеферсън, ако не и повече. Хлътналите в изгладнялото

лице очи бяха малки и тъмни като парченца кремък. Носеше раница -

маслиненозелена, навярно взета от магазин за военни стоки.

Мъжът просто се взираше безизразно в Джеферсън и не мигаше.

- Ти пък кой си? - гласът на пастора беше далеч от силния баритонов кънтеж, с