латиноамериканци, които се нуждаеха от помощ, за да стигнат до лекаря. Малко
момченце на седем-осем годинки се бе хванало за ръката на майка си. Бащата имаше
голяма прорезна рана на лицето, а косата му бе побеляла от прах. Итън тихо каза:
- Трябва да се махнем оттук. Трябва да се измъкнем преди здрач.
- И къде точно възнамеряваме да ходим?
Каза го момичето с превръзката на окото. Взираше се в Итън, сякаш го смяташе
за побъркан.
- Ти кой си? - Попита остро. После се поправи: - Чакай... чакай. Ти си момчето,
което докараха преди няколко дни. Казваш се... Итън?
- Да. Итън Гейнс. Е.. - той сви рамене. - Това е псевдоним Не си спомням
истинското си име... - опита се да извае подобие на усмивка, но не успя.
- Бях първи курс в тази гимназия - изсумтя Ники. - От къде на къде избра това
име?
- Така се случи. Видял съм табелата вероятно. Не е по-лошо от всяко друго. Ти си
Ники... коя?
- Стануик - здравото й око, макар и кръвясало от прахоляка и дима, беше
шоколадово кафяво.
- Къде са родителите ти?
- И двамата са мъртви - отвърна тя безизразно. Итън предположи, че трагедията
се е разиграла още в първите дни. - И голямата ми сестра също.
- Съжалявам.
- И аз. А твоите? - попита Ники спокойно, като че ли обсъждаха марка
маратонки.
Светът бе станал жестоко място, каза си Итън, и онези, които оцеляваха, бяха
видели и преживели много. Ако не бяха успели да свикнат досега, вече да са си
теглили куршума.
- И тях не си ги спомням.
Момичето имаше белег точно над превръзката на окото, както и няколко по-
малки на бузите. Един по-сериозен на брадичката минаваше на косъм под долната й
устна.
- Ники е при нас отдавна - отбеляза Оливия. - Дойде през онова първо лято.
Трябва да стана. Ще ми помогнете ли?
Итън и Ники я изправиха на крака. Тя се олюляваше леко и момчето се приготви
да я подкрепи, ако падне, но Оливия се овладя и кимна:
- Благодаря!
Забеляза група от шестима, които вървяха по пътя в тяхна посока - двама
практически носеха третия. Разпозна между тях Джоуъл Шустър, Хана Граймс, Гари
Рууса и...
- Мили боже! - възкликна Оливия с глас, задавен от емоции. - Ето го и Дейв!
Сърцето на Итън подскочи. Дейв Маккейн беше единият, подкрепящ слаб
възрастен човечец с бяла брада и дълга побеляла коса, събрана на опашка. Дейв
беше покрит с прах и оръфан, но изглежда, беше преживял катастрофата невредим -
в неизменните си джинси, накъсана почти на парцали черна тениска и обичайната си
тъмносиня бейзболна шапка. Кафявата му, прошарена брада бе съвсем посивяла от
прахоляка. В кобура на хълбока се поклащаше узито, от този на кръста стърчеше
прикладът на магнума. Като изключим кървавата резка на носа му, изглеждаше
просто поразтърсен, но не и пострадал. Видя Оливия, Итън, Ники Стануик и Джей Ди
и изражението му изобщо не се промени, само им кимна за здрасти и каза с дрезгав
глас:
- Хайде да оставим Били да полегне ето тук. Джей Ди, мисля, че десният му крак
е счупен. Ти как си?
- Изкълчен глезен. Нищо особено - докторът сви рамене, но честно казано, си
умираше от болка в глезена. - Били, а ти как се чувстваш?
- Като лайно на пиратка - изсъска старецът през стиснатите си зъби. - На хората
със счупени крака обикновено не им е хич добре. И без доктор ми е ясна тая работа.
О, Исусе... полека с дъртия ми задник, де!
Оливия прегърна Дейв и накрая го стискаше толкова силно, че той изсумтя от
болка. Прегръдката вдигна от него облак прах.
- О, Боже мой, мислех, че си мъртъв!
- И като нищо щях да съм - призна той, отвръщайки на прегръдката, но не
толкова силно и с повече грижа за ефекта върху отсрещната страна. - Седях си на
терасата и размишлявах. Видях сферите и след това чух онова чудо да приижда и да
вдига все повече и повече шум. Имах време да си взема оръжията и след това скочих.
А после не знам какво стана. Но помня, че търчах като заек... - той впери поглед в
Итън. Нямаше намерение да му казва, че е скочил не от собствената си тераса, а от
тази на хлапето, след като бе изритал вратата да се опита да го спаси. Мрачно се
взираше в редицата тела под чаршафите и одеялата. - Някаква идея колко са?
- Все още не - отвърна Оливия. - Но са много.
- Мамка му! Мама му! Мамка му!
Тъкмо полагаха Били Банкрофт на тревата и той изпускаше пара, понеже
пръстите на изкривена ръка докоснаха ранения му крак.
- На седемдесет и шест не съм имал ни една строшена кост през живота си!
Очите му - яркосини - се плъзнаха по редицата трупове. За малко се смълча, а
после добави, без да се обръща конкретно към никого, а към всички едновременно:
- Джак Келър да е някъде там? Джоуъл, хвърли един поглед заради мен, бива
ли?
- Аз ще погледна - предложи Дейв. Захвана се със задачата бързо и ефикасно.
Третото тяло беше в особено лошо състояние, а петото - още по-зле. Деветото беше...
- Ето го, Джейк.
