останките и изчезна, без да остави след себе си и бледо примигване на лицевите
мрежи.
Заповедите трябва да бъдат изпълнени.
„Заловете този екземпляр. Височинен търсач на позиция. Започнете незабавно
мисия.“
Трепване в търсещата мрежа на Смъртоносния разкри местонахождението на
целта им. Намираше се на известно разстояние от мястото, където стояха
Първородните на Благословената машина, но какво беше разстоянието за
междузвезден пътешественик, който може да влиза и излиза от четвъртото
измерение по своя воля? Математически кодирано изображение на търсения
екземпляр вече бе вградено в цифровия код на Смъртоносния и матриците на
другите войници. Ако образецът се преместеше през времето, нужно да достигнат
тази цел, търсачът в небето щеше да запази връзката с него - ако не бъде разрушен от
вражески действия, защото небесните бойни кораби се сражаваха дори на границата
на атмосферата на този свят.
Смъртоносният предаде координатите и маршрута на другите войници. Те не
обърнаха внимание на обезглавеното тяло на своя събрат наблизо, защото то беше
станало негативно. Започнаха да се замъгляват един след друг. Щом Смъртоносният
на свой ред начена да вибрира, от сивите камъни на пода се пресегна нокът,
прикачен към люспеста и гъвкава ръка с рамо, украсено с три шипа. Сграбчи глезена
на левия ботуш на предводителя на Първородните. След това останалата част от
влечугоидния командир се възстанови от състоянието на камуфлаж и се надигна
сред отпадъците, лицевата му качулка - широко разперена да покаже същото онова
яростно алено като вертикалните зеници, устата му напът да зине, за да пръсне
киселина в черната лицева плоча.
Приносителят на смърт познаваше две неща, способни да бъдат назовани
емоции: вярност към Благословената машина и омраза към врага. В сложната му
математическа система нямаше място за нищо друго. Освен може би за цифровото
сребро на жестокостта. Той изпразни оръжието си от упор и енергийната сфера
отсече лявата ръка на влечугото до рамото и го тласна назад към пода точно когато
във въздуха бликна струя киселина. Дясната ръка бе изгорена от следващия
единичен изстрел. Краката - подпалени един след друг, плътта на влечугоида -
изпепелена, а неговият гърчещ се торс сменяше цветовете си от сивото на парчетата
бетон до жълто- черните си ивици: камуфлажният орган бе объркан от химикалите
на агонията.
Черната лицева маска с малкия червен йероглиф на славата се наклони към
осакатения командир и извлече цифров образ на сцената.
След това, доволен от свършеното, Приносителят не донесе смърт, а вместо това
се замъгли.
Предстоеше в чест на Първородните и в името на Благословената машина да
бъде заловен специален екземпляр.
ДВАДЕСЕТ И ЕДНО
- А сега да я чуем - настоя майор Флеминг с изражение, по-твърдо и от парче
гранит. - Истината!
Командният щаб на мола бе настръхнал от оръжия - автоматични пушки,
автомати и пистолети. Пребледнелите войници държаха тези оръжия насочени към
двамата, седнали на сгъваеми метални столове - Джеферсън Джерико и Джак Воуп.
Затворниците бяха добре омотани с въжета и сложени гръб до гръб под ярката
флуоресцентна светлина. Встрани от линията на огъня стояха Дейв, Оливия и Итън,
който сега имаше едно синьо и едно сребърно око без видима следа от зеница. Джей
Ди се беше спуснал с асансьора и се облягаше на патерицата си зад Оливия.
След края на хаотичната случка Итън беше влязъл в тоалетната да погледне
сребърното си око в огледалото. Мислеше си, че ще се страхува да го види, но вече не
се боеше. Вместо това бе просто очарован. Усещането за мощ, изляла се през него по
време на тази битка, беше невероятно... невъзможно за разбиране за онази част от
него, която все още беше човешко дете, но за онази другата част... каквато и да беше
тя или в каквато и да се канеше да се превърне... задоволството от способността да
спаси човешки живот беше невъобразимо. Там, в тоалетната, с въоръжена охрана зад
гърба си, той си беше вдигнал ризата и бе видял нов символ от сребърната
татуировка, появил се точно над сърцето му. Сега тя гласеше и от тъмната дълбина
бе започнал да се оформя нов символ
.
Нямаше избор, освен да иде при майора и да му разкаже.
- Мъглявите пратиха разузнавателна сонда и онези оръжия, защото сред нас има
горгон, маскиран като човек. Не споменах за това, понеже мога да се справя с него.
Вярвате ли ми?
И коравият майор, който смяташе, че досега вече е видял всички чудеса на тази
кошмарна война, отвърна:
- Да, вярвам ти.
- Съжалявам, че не ви казах, но исках да го наблюдавам. Онзи тип с него...
Къшман... той е човек, но горгоните го защитават. Не знам защо, налага се да разбера
причината. Когато разговаряте с тях двамата, непременно трябва да присъствам.
