Границата полностью

страх. - Не знам какво е, но не е един от нас! Чуйте, изслушайте ме... моля! - В

отчаянието си се обърна към майор Флеминг и по-точно към ръката, стиснала

пистолета. - Не исках да се забърквам във всичко това, бях съвсем другаде! Не е по

моя воля! - Усети въжетата да се стягат, щом горгонът се размърда в стола си.

Погледна Дейв и Оливия. - Кълна се в Бога, не искам да го наранявам! Не ми пука,

искам просто да се върна там, където си бях! Обратно при хората си! Ясно ли е?

Имаше чувството, че язовирната стена в ума му се е пръснала и думите се

изливаха, без изобщо да е в състояние да сдържи напора на приливната вълна, но си

каза, че за сметка на това сега вече го заплашва смърт от три страни: от онова странно

хлапе, от вързания за него горгон или от пистолета на майора. Изквича:

- Насилиха ме! Бях принуден да се включа, не съм искал да бъда тук!

- Насилен за какво? - попита майорът, напът всеки момент да използва оръжието

си.

- Принуден бях...

- Аз ще говоря - рече горгонът.

Всички се смълчаха. Джеферсън Джерико сведе поглед към пода с разтупкано

сърце и препускащи мисли.

Воуп не завъртя глава да погледне към присъстващите, а просто се взираше

безстрастно в отсрещната стена.

- Момчето е интересно за нас. То убива без оръжия. То е нещо, което не следва да

съществува, но го има. Желаем да проучим вътрешностите и системите му. Щяхте да

сторите същото, майоре, ако се сражавате с враг като нашия.

- Ние се сражаваме с вашия враг - отвърна Флеминг. - А и с вас се бием.

- Отдавна сте изгубили и двете войни. Единственият шанс за оцеляване на вида

ви е да се загнездите с нас. Развържете ни, майоре. Ще вземем момчето и ще го

приемем за дарение.

- Как ли пък не! - изръмжа Дейв. - Никой няма да взима Итън!

Воуп запази мълчание. След това леко наклони глава на една страна и каза:

- Отказът ви е отбелязан. Търсите си атака, която да ви изпепели до основи.

Накрая ще получим каквото желаем.

- Тогава може би е най- добре да ти гръмна гадната глава още сега - заяви

Флеминг, пристъпи напред и опря дулото на пистолета в слепоочието на Воуп.

- Късмет с начинанието - горчиво му пожела Джеферсън.

Приготви се за онова, от настъпването, на което се боеше, а под ризата му по

хълбоците протече пот.

- Да - каза горгонът, сякаш се съгласяваше с пожеланието му.

Джеферсън Джерико не можа да види какво последва, но останалите успяха.

Тялото на горгона потрепна и започна да губи плътността си. Чу се звук като леко

свистене, все едно се размества въздух. Може би беше стържене като задействана

малка машина. Докато Воуп се замъгляваше и омоталите го въжета се отпускаха,

чернокосото тъмнооко лице се извърна към майор Флеминг и на него му се стори, че

отвътре нещо се бори да се измъкне, да отхвърли дегизировката, понеже лицето

беше изкривено като топящ се восък - като празна гумена маска, отразена в криво

панаирно огледало.

Във въздуха отекна дрезгавото, разнесло се отдалеч ехо на последното

обръщение на горгона към него:

- Идиот!

След това Воуп изчезна с отпечатан може би за секунда или две свръх блед

отпечатък от тъмната аура, където се бе намирал... и този ефект също отмина, а

дулото на пистолета на Флеминг вече сочеше празно място.

- Исусе! - извика Джеферсън Джерико, осъзнал, че въжетата са се свлекли от

него и Воуп е бил телепортиран извън помещението. - Не ме оставяй тук! - Той скочи

от мястото си и всички оръжия в стаята се обърнаха да се прицелят в него. - Не ме

оставяй! - Извика на въздуха с глас като на разстроено дете.

Молбата му не получи отговор - дори и най- слабо болезнено пощипване от

устройството, зашито в плътта между плешките му.

- Не мога да живея тук! Няма да оцелея! - разхлипа се Джеферсън срещу майора,

а в очите му горяха ужасени сълзи. - Всичко тук е наопаки! Трябва да се върна,

където ми е мястото! - Цял в агония се обърна към Итън, Дейв, Оливия и Джей Ди. -

Моля ви... трябва да ми помогнете да се прибера!

- Ще ти помогна до шибаните гробища, става ли? - обади се Дейв.

Итън отново протегна сребърната ръка - сега беше лесно, толкова лесно, все едно

го е правил цял живот - и докосна съзнанието на мъжа, който се наричаше Джеф

Къшман, но фосфоресциращата синя сфера все тъй защитаваше спомените му. Беше

много мощна. Момчето не можеше да се задържи там особено дълго, сполетяно от

усещането, че опитите изтощават силата му; наложи му се да се изтегли и да извади

сребърната ръка да почива. От началото до края преживяването отне по-малко от три

секунди.

- За какво изобщо говориш? - попита Оливия трескавия Къшман. - Къде да ти

помагаме да се върнеш?

Джеферсън Джерико прецени, че моментът е настъпил. Въпреки всичките

насочени към него оръжия и въпреки че това означаваше смъртта му в идещите