Противно на всеобщото мнение, ГУЛаг не престава да се разраства през 30-те години, напротив – продължава да се разширява по време на цялата Втора световна война, през 40-те години и достига разцвета си в началото на 50-те. По това време лагерите вече играят централна роля в съветската икономика. Те произвеждат една трета от златото на страната, голяма част от въглищата и дървения материал, както и от почти всичко останало. В хода на съществуването на Съветския съюз възникват поне 476 добре обособени лагерни комплекса, съставени от хиляди отделни лагери, във всеки от които има от няколкостотин до няколко хиляди души.3 Затворниците работят почти във всички индустрии – дърводобив, рудодобив, строителство, във фабриките, земеделието, самолетостроенето и оръжейната промишленост – и всъщност обитават държава в държавата, почти отделна цивилизация. ГУЛаг има свои собствени закони, свои собствени обичаи, свой собствен морал и дори собствен жаргон. Той създава своя собствена литература, собствени злодеи, собствени герои и оставя отпечатъка си върху всички, минали през него, независимо дали като затворници, или като пазачи. Години по-късно освободените често успяват да разпознаят на улицата бившите обитатели на ГУЛаг само по „погледа им“.
Такива срещи не са редки, тъй като в лагерите има голямо текучество. Въпреки че постоянно се извършват арести, други пък биват освобождавани – поради изтичане на присъдите, поради постъпване в Червената армия, защото са инвалиди или жени с малки деца, или пък защото са издигнати от затворници в пазачи. В резултат на това броят на затворените в лагерите обикновено се поддържа на около 2 млн. души, но общият брой на миналите през тях съветски граждани – като политически или криминални затворници – е далеч по-висок. Най-точните изчисления показват, че между 1929, когато започва най-мащабното разрастване на ГУЛаг, и 1959 г., когато умира Сталин, някъде към 18 млн. души са минали през тази огромна система. Други близо 6 млн. са изселени и депортирани в казашките пустини или сибирските гори. Тъй като законът им забранява да напускат своите изгнанически села, те също извършват принудителен труд, макар и не зад бодливата тел.4
Като система за масов принудителен труд, засегнала милиони хора, лагерите изчезват след смъртта на Сталин. До края на живота си той остава убеден във важността на ГУЛаг за съветското икономическо развитие, но политическите му наследници добре знаят истината: лагерите са лоша инвестиция и отживелица. Броени дни след смъртта на Сталин приемниците му започват да ги опразват. За ускоряването на този процес помагат три големи бунта, както и множество не толкова мащабни, но не по-малко опасни инциденти.
Но лагерите не изчезват напълно. Вместо това те претърпяват развитие. През 70-те и 80-те години на XX в. няколко от тях са преустроени и се използват за ново поколение демократи, антисъветски националисти и криминални престъпници. Благодарение на съветските дисиденти и на международното движение за човешки права на Запад редовно се появяват новини за тези постсталински лагери. Постепенно те започват да играят своята роля в дипломацията на Студената война. Даже през 80-те години американският президент Роналд Рейгън и неговият съветски колега Михаил Горбачов продължават да обсъждат съветските лагери. Едва през 1987 г. Горбачов – самият той внук на затворници в ГУЛаг – се заема с окончателното ликвидиране на съветските политически лагери.
Но въпреки че съществуват паралелно със самия Съветски съюз и през тях преминават милиони хора, истинската история на съветските концентрационни лагери доскоро не беше добре известна. Според някои стандарти тя все още не е известна. И макар горепосочените факти към този момент да са известни на повечето западни изследователи на съветската история, те не са проникнали в масовото западно съзнание. „Човешкото познание – пише веднъж Пиер Ригуло, френският историк на комунизма – не нараства планомерно като тухлена стена в резултат от работата на зидаря. Неговото развитие, но също така и застоят или упадъкът му зависят от социалната, културната и политическата среда“.5
Би могло да се каже, че досега не е съществувала подходяща социална, културна и политическа среда за опознаването на ГУЛаг.
За пръв път си дадох сметка за този проблем преди няколко години, докато преминавах по Карловия мост – основна туристическа атракция в тогава новодемократизирана Прага. Целият мост бе осеян с улични музиканти и амбулантни търговци и през четири-пет метра някой продаваше тъкмо онова, което човек би очаквал да се продава на подобно живописно място – пейзажи на достатъчно хубави улици, наред с изгодно продавани бижута и ключодържатели с изгледи от Прага. Сред дребните антикварни предмети човек можеше да намери и съветски военни джунджурии: шапки, емблеми, токи на колани и малки игли, тенекиени значки с образите на Ленин и Брежнев, които съветските деца някога забождали на униформите си.