Гледката ми се стори странна. Предимно американци и западноевропейци си купуваха съветски джунджурии. На всички тях би им призляло само от мисълта да си сложат свастика. Но като че ли нямаха нищо против да носят сърпа и чука върху тениската или шапката си. Беше обикновено наблюдение, но понякога именно такива обикновени наблюдения най-добре улавят културната атмосфера. Защото изводът е от ясен по-ясен: докато символът на едно масово убийство ни изпълва с ужас, символът на другото масово убийство предизвиква усмивки.
Липсата на особени чувства към сталинизма сред пражките туристи отчасти се дължи на липсата на образи в западната масова култура. Студената война роди Джеймс Бонд и трилъри, както и схематични руснаци като участващите във филмите за Рамбо, но нищо толкова амбициозно, колкото „Списъкът на Шиндлер“ или „Изборът на Софи“. Стивън Спилбърг, вероятно един от водещите холивудски режисьори (все едно дали ви харесва, или не), се заема да прави филми за японските концентрационни лагери („Империя на слънцето“) и за нацистките концентрационни лагери, но не и за концентрационните лагери на Сталин. Холивуд не проявява към тях същия интерес.
Интелектуалната култура не е по-отворена за темата. Репутацията на немския философ Мартин Хайдегер силно пострадва в резултат на краткотрайната му, открита подкрепа за нацизма – ентусиазъм, който той проявява преди Хитлер да извърши най-големите си зверства. От друга страна, репутацията на френския философ Жан-Пол Сартър не пострадва ни най-малко в резултат на агресивната му подкрепа за сталинизма през всичките следвоенни години, когато всеки, който иска, може да намери изобилие от доказателства за жестокостите на Сталин. „Тъй като не сме членове на Партията – пише той, – не е наше задължение да пишем за съветските трудови лагери; ние сме свободни да останем настрана от споровете за природата на системата, стига да не възникнат социологически значими събития“.6 При друг случай той казва на Албер Камю: „И аз като теб намирам тези лагери за противни, но намирам за също толкова противен начина, по който буржоазната преса всекидневно се възползва от тях“.7
След разпадането на Съветския съюз някои неща се промениха. През 2002 г. например британският писател Мартин Амис бе достатъчно развълнуван от темата за Сталин и сталинизма, за да ѝ посвети цяла книга. Това накара други писатели да се зачудят защо толкова малко членове на политическата и литературна Левица са повдигали темата.8 От друга страна, някои неща не са се променили. Все още е възможно американски академик да публикува книга, в която да изказва предположението, че чистките от 30-те години са били полезни, тъй като са спомогнали за еволюирането и така са положили основата за перестройката.9 Все още е възможно британски литературен редактор да отхвърли статия, защото е „прекалено антисъветска“.10 Но далеч по-често темата за Сталиновия терор предизвиква отегчение и безразличие. Една иначе сериозна рецензия за моя книга, посветена на западните републики от бившия Съветски съюз, съдържаше следното: „Тук върлува ужасяващият глад от 30-те години, когато убитите от Сталин украинци са повече от избитите от Хитлер евреи. И все пак колцина на Запад го помнят? В крайна сметка убийствата са толкова […] скучни и лишени от драматизъм“.11
Всичко това са дребни неща: покупката на дрънкулката, репутацията на философа, наличието или липсата на холивудски филми. Но събери ги – и получаваш история. На интелектуално равнище американците и западноевропейците знаят какво се е случило в Съветския съюз. Шумно приветстваната книга на Александър Солженицин за живота в лагерите „Един ден от живота на Иван Денисович“ през 1962-1963 г. бе публикувана на няколко западни езика. При появата си през 1973 г. – отново на няколко езика – неговата история за лагерите „Архипелаг ГУЛАГ“ предизвика много коментари. Всъщност „Архипелаг ГУЛАГ“ доведе до малка интелектуална революция в някои държави, най-вече във Франция, предизвиквайки антисъветски настроения у цели групи от френската левица. През 80-те години – годините на гласността – бяха направени още много разкрития за ГУЛаг и те също получиха необходимата публичност в чужбина.
Въпреки това у много хора престъпленията на Сталин не предизвикват същата дълбока реакция като престъпленията на Хитлер. Кен Ливингстън, бивш британски парламентарист, понастоящем кмет на Лондон, веднъж се опита да ми обясни разликата. Да, нацистите са били „зли“, каза той. Но Съветският съюз е бил „деформиран“. Този възглед отразява отношението на много хора, дори и такива, които не са старомодни привърженици на левицата: просто Съветският съюз някак си е тръгнал по лош път, но не е бил фундаментално лош по същия начин като хитлеристка Германия.