И все пак нагласите ни спрямо съветското минало не са обусловени единствено от политическата идеология. Всъщност много от тях по-скоро са остатъчен резултат от спомените ни за Втората световна война. Понастоящем ние сме твърдо убедени, че Втората световна война е била изцяло справедлива война и малцина биха искали тази убеденост да се разклати. Помним деня на освобождаването на нацистките концентрационни лагери, децата, приветстващи по улиците американските войски. Никой не желае да чува, че в победата на Съюзниците има и друга, мрачна страна или че лагерите на Сталин, нашия съюзник, са започнали да се разрастват точно когато лагерите на Хитлер, нашия враг, са били освободени. Ако допуснем, че западните съюзници са спомогнали за извършването на престъпления срещу човечеството – като са изпратили хиляди руснаци на сигурна смърт чрез насилственото им репатриране след войната или като са предали милиони хора на съветско управление в Ялта – това би подкопало моралната яснота на спомените ни за тази епоха. Никой не желае да приеме, че сме победили един масов убиец с помощта на друг. Никой не желае да си спомня колко добре се е разбирал със западните държавници този масов убиец. „Наистина харесвам Сталин – казва на свой приятел английският министър на външните работи Антъни Идън, – той винаги държи на думата си“.16 Има много, много снимки на Сталин, Чърчил и Рузвелт – всички заедно, всички усмихнати.
И накрая, съветската пропаганда също изиграва ролята си. Съветските опити да се хвърли съмнение върху писаното от Солженицин – например да бъде обрисуван като луд или като антисемит, или като пияница – оказват известно въздействие.17 Съветският натиск върху западни учени и журналисти също спомага за изопачаването на фактите в творбите им. Когато през 80-те години като студентка в Съединените щати учех руска история, мои познати ми казаха да не си правя труда да продължавам темата като аспирантка, тъй като това било свързано с много трудности: в онези дни пишещите „благосклонно“ за Съветския съюз получаваха по-лесен достъп до архивите и официалната информация и по-дълги визи за страната. Останалите рискуваха експулсиране и спъване на работата. От само себе си се разбира, че никакви външни хора нямаха достъп до материалите за сталинските лагери или за постсталинската система на затворите. Темата просто не съществуваше и онези, които си пъхаха носа твърде надълбоко, биваха лишавани от право на престой в страната.
Взети заедно, всички тези обяснения някога звучаха горе-долу разумно. Когато за първи път се замислих сериозно върху тази тема при рухването на комунизма през 1989 г., дори прозрях логиката им: изглеждаше естествено, обяснимо, че знаех толкова малко за Сталиновия Съветски съюз, чиято тайна история го правеше още по-интригуващ. Сега, след повече от десетилетие, се чувствам доста по-различно. Втората световна война вече принадлежи на предишно поколение. Студената война също приключи и създадените от нея обединения и разделителни линии изчезнаха завинаги. Днес западната левица и западната десница се конкурират по други въпроси. Същевременно появата на нови терористични заплахи за западната цивилизация прави изучаването на старите комунистически заплахи още по-необходимо.
С други думи, сега „социалната, културната и политическата рамка“ се е променила – както и достъпът ни до информация за лагерите. В края на 80-те години в Съветския съюз на Михаил Горбачов започна да се появява море от документи за ГУЛаг. За първи път вестниците публикуваха разкази за живота в съветските концентрационни лагери. Нови разкрития продаваха списанията. Съживиха се старите спорове за броя – колко са умрели, колко са хвърлени в затвора. Руските историци и исторически дружества, предвождани от дружество „Памет“ в Москва, започнаха да публикуват монографии, истории на отделни лагери и хора, изчисления на жертвите, списъци с имената на починалите. Техните усилия намериха отзвук и последователи сред историците от бившите съветски републики и държавите от някогашния Варшавски договор, а по-късно и от западните историци.