Игра на часове полностью

— Бих предпочела да застана отново срещу Присила Оксли. И да знаеш, че ако тая жена още веднъж ме нарече фльорца или маце, играта ще загрубее.

След като Уилямс излезе, Мишел попита Кинг:

— И какво всъщност очакваме да открием при посещението си у семейство Батъл?

— С малко късмет — отговор на твоя въпрос защо Реми не си носи халката. А също и какво е имало в тайното чекмедже на Боби.

— Но тези неща са свързани с обира, не с убийствата.

— Вярно, само че Боби може да е бил убит тъкмо заради съдържанието на чекмеджето. Дори убиецът да е друг, трябва да го открием.

— Но ако го е отровил някой от семейството, когато отидем там, в даден момент ще се изправим срещу самия престъпник.

— И колкото по-скоро го разобличим, толкова по-добре.

— Добре, ако е някой от тях, на кого би заложил? Еди беше с нас, тъй че кого избираш: желязната съпруга, разпуснатата щерка или снахата със змийски език?

— Засега се въздържам от преценка. Но ако смъртта на Батъл се окаже просто имитация със съвсем отделен мотив, това няма да ни доближи до престъпника, който вече е убил четирима и не възнамерява да спре.

— Значи очакваш още жертви?

— Кой знае? — Кинг я потупа по рамото. — Просто бъди предпазлива.

— Знаеш, че умея да се грижа за себе си, Шон.

— Не това имах предвид. Навъртай се наблизо, за да пазиш мен.

Убийството на Боби Батъл завладя първите страници на цялата областна преса. Заглавията ставаха още по-сензационни от факта, че смъртта му се приписваше на серийния убиец. За пресата и широката общественост оставаше тайна само кражбата на дребни предмети от жертвите и течното съдържание на писмата.

Гражданите на Райтсбърг се укриваха зад заключени врати, почистваха оръжията си, монтираха аларми и гледаха втренчено всеки непознат. Израженията им говореха красноречиво: щом човек като Боби Батъл може да бъде убит насред болница, пълна с народ, значи никой не е в безопасност.

И бяха напълно прави.

Пещерата се намираше далеч сред заоблените хълмове на изток от Райтсбърг в посока към Шарлотсвил. Входът й бе прикрит от паднали борове и дебели завеси бръшлян; не се виждаше и следа от пътека към нея. Отворът в скалата можеше спокойно да приюти няколко семейства черни мечки, както се бе случвало неведнъж в миналото. Сега обаче имаше само един обитател — двукрак, но не по-малко свиреп хищник.

Той седеше замислен до грубо скованата маса в средата на пещерата. По нея се трупаха запаси за дълъг престой. Единственото осветление идваше от електрически фенер. Мъжът държеше качулката, която бе носил по време на четири убийства. Леко опипа с пръсти материята. Екзекутор — това беше той, ни повече, ни по-малко. Но екзекуторите изпълняват само справедливи присъди.

Сведе очи към вестника. От страницата го гледаше зърнеста снимка на Робърт Батъл, направена преди години. Заглавието гласеше: Милионерът Робърт Е. Лий Батъл, бизнесмен и филантроп, убит в болница. Полицията подозира сериен убиец.

Сериен убиец! Тези две думи кънтяха в главата му, докато накрая мъжът не издържа, смачка вестника и го захвърли. После яростно грабна фенера и го запокити срещу стената. Настана мрак. Той скочи и затича из пещерата, като се блъскаше в разни предмети, падаше, ставаше и удряше с коравите си юмруци по пръста и скалата, докато ръцете му изтръпнаха. Най-сетне рухна изтощен на студения каменен под.

Изведнъж изкрещя с такава сила, че сърцето му сякаш бе готово да се пръсне. След малко го изби пот, дишането му стана по-равномерно и накрая той се успокои. Пропълзя до сандъка, оставен край една от стените, напипа ключалката, отвори и извади отвътре друг фенер — този път газен. Порови из джоба си за кибрит, запали фитила, засили пламъка, озърна се и откри вестника. Отново седна край масата и зачете, като се мъчеше да не гледа неясната фотография на мъртвеца.

Досадна пречка — и то голяма, трябваше да признае, — но животът бе пълен с разочарования. Щеше да постъпи както винаги — да превърне препятствието в свое предимство. Да, великият Боби Батъл бе мъртъв, но имаше още какво да се прави. Имаше хора за убиване… не, за екзекуция, побърза да се поправи той.

Вгледа се в заглавието, по-точно в последната му част. Полицията подозира сериен убиец. Онзи имитатор му бе откраднал големия удар по най-отвратителен начин. Беше го ограбил, а сега хвърляше вината върху него. В известен смисъл мъжът неволно се възхищаваше от професионализма на онзи негодник. Да, възхищаваше се, но никога нямаше да му прости.

Той извади листче, върху което бе написал шифрован списък на жертвите си — вече мъртвите и онези, които тепърва трябваше да убие. Взе молив и добави под последния ред въпросителен знак. Щеше да открие имитатора преди полицията и да го убие. Така повеляваше справедливостта.

— Кайл, какво правиш? — попита Силвия, когато влезе в канцеларията на медицинския си кабинет и го завари седнал пред компютъра.

Той се завъртя на стола.

— А, здрасти, докторе. Не те очаквах толкова рано.