Веднага изтичах до един магазин за цигари на улица „Талерс“ в търсене на двете най-изискани и скъпи хавански пури, които заведението можеше да предложи. През това време Бротонс проведе няколко дискретни разговора с полицейското управление, които потвърдиха, че Салвадор е напуснал полицията, по-скоро принудително, и сега работи като телохранител на индустриалци, а освен това извършва разследвания за различни адвокатски кантори в града. Когато се върнах в редакцията, за да връча по една пура на всеки от двамата ми благодетели, началникът на архива ми подаде бележка, на която се четеше следният адрес:
Рикардо Салвадор
Улица „Леона“, 21. Таван
— Дано вашият директор ви се отплати за добрината — рекох аз.
— И дано вие доживеете да видите това.
Улица „Леона“, по-известна сред местните обитатели като Улицата с Трите легла в чест на прочутия бардак, който се намираше там, бе тесен пасаж, тъмен почти колкото репутацията си. Започваше от сенчестите арки на Пласа Реал и се простираше като влажна и невидяла слънце просека между стари, сгушени една в друга сгради, оплетени в една вечна паяжина от въжета за пране. Олющените им фасади бледнееха в охра, а каменният плочник често се бе къпал в кръв в годините на тероризма. Неведнъж бях използвал тази уличка като декор за моите истории от „Градът на прокълнатите“ и дори сега, пуста и забравена, за мен тя все още носеше лъх на интриги и барут. В тази мрачна обстановка като че ли всичко показваше, че принудителното отстраняване на комисар Салвадор от полицията не му е донесло никаква изгода.
Номер 21 беше скромна сграда, притисната между други две постройки. Главният й вход бе отворен и напомняше сенчест кладенец, от който започваше тясно и стръмно стълбище, издигащо се спираловидно нагоре. По настилката имаше локви и някаква тъмна, лепкава течност бе избила от пролуките между каменните плочи. Изкачих се някак по стълбите, като се държах за перилата, но без да им се доверявам особено. На всяка стълбищна площадка имаше само по една врата и съдейки по външния вид на сградата, прецених, че никой от тези апартаменти вероятно не надхвърляше четирийсет квадратни метра. Една малка капандура увенчаваше стълбището и къпеше горните етажи в слаба светлина. Вратата на мансардата се намираше в края на неголям коридор. За мое учудване, тя бе отворена. Потропах с кокалчетата на пръстите си, но никой не ми отговори. Вратата водеше към малка стая, в която се виждаше едно кресло, маса и етажерка, отрупана с книги и тенекиени кутии. Съседната стаичка представляваше нещо като кухня и перално помещение. Единственото хубаво нещо в това подобно на килия жилище бе терасата, от която се излизаше на покрива. Вратата към терасата също бе отворена и през нея се промъкваше свежият ветрец, който довяваше миризма на готвено и на пране от покривите на стария град.
— Има ли някой вкъщи? — извиках отново аз.
Като не получих отговор, отидох чак до вратата на терасата и се подадох навън. Във всички посоки се простираше джунгла от покриви, кули, водохранилища, гръмоотводи и комини. Не бях успял да направя и една крачка на терасата, когато усетих допира на студен метал до тила си и чух металическото изщракване от запъването на ударника на револвера. Едничкото, което ми хрумна в тоя миг, бе да вдигна ръце и да се старая да остана напълно неподвижен.
— Казвам се Давид Мартин. Дадоха ми вашия адрес от полицейското управление. Исках да разговарям с вас във връзка с един случай, който сте разследвали, когато сте били на служба.
— Винаги ли нахълтвате така в чуждите къщи, без да почукате, господин Давид Мартин?
— Вратата беше отворена. Почуках, но навярно не сте ме чули. Мога ли вече да си сваля ръцете?
— Не съм ви казал да ги вдигате. За кой случай става дума?
— Смъртта на Диего Марласка. Аз държа под наем сградата, която е била последното му жилище. Къщата с кулата на улица „Фласадерс“.
Гласът се умълча. Револверът бе все така здраво притиснат в тила ми.
— Господин Салвадор? — обадих се аз.
— Обмислям дали няма да е най-добре да ви отнеса главата още ей сегичка.
— Не искате ли първо да чуете моята история?
Салвадор отпусна натиска на револвера. Чух как ударникът се освободи и бавно се обърнах. Рикардо Салвадор бе внушителна и мрачна фигура с посивели коси и светлосини очи, пронизващи като игли. Прецених, че навярно бе около петдесетте, но сигурно трудно биха се намерили мъже на половината на неговата възраст, които биха дръзнали да се изпречат на пътя му. Преглътнах с мъка. Салвадор свали оръжието и ми обърна гръб, отправяйки се към вътрешността на жилището.
— Извинете за посрещането — промърмори той.
Последвах го до мъничката кухня и се спрях на прага. Салвадор остави револвера върху мивката и запали печката с помощта на хартия. Извади една кутия с кафе и ме погледна въпросително.
— Не, благодаря.
— Това е единственото хубаво нещо, което имам, съветвам ви да го опитате — рече той.
— В такъв случай ще ви правя компания.
