Салвадор щедро сипа две големи лъжици смляно кафе в кафеника, напълни го с вода от една кана и го сложи на огъня.
— Кой ви е говорил за мен?
— Преди няколко дена посетих госпожа Марласка, вдовицата. От нея чух за вас. Каза ми, че вие сте били единственият, който се е опитвал да разкрие истината, и че това ви е коствало службата ви.
— Предполагам, че би могло и така да се каже — отвърна той.
Забелязах, че щом споменах вдовицата, погледът му помръкна и се запитах какво ли се е случило между тях в онези злощастни дни.
— Как е тя? — попита. — Госпожа Марласка?
— Мисля, че й липсвате — осмелих се да кажа аз.
Салвадор кимна, суровото му изражение внезапно се бе смекчило.
— Отдавна не съм ходил да я видя.
— Тя смята, че я вините за това, което ви е сполетяло. Струва ми се, че ще се зарадва да ви види отново, макар и да е минало толкова време.
— Може би имате право. Може би трябва да я посетя…
— Можете ли да ми кажете какво се случи?
Салвадор кимна, възвърнал строгото си изражение.
— Какво искате да знаете?
— Вдовицата на господин Марласка ми обясни, че вие никога не сте приели версията, според която нейният съпруг сам е посегнал на живота си, и сте имали подозрения.
— Подозрения е бледа дума. Разказа ли ви някой как почина Марласка?
— Зная само, че смъртта му е била обявена за нещастен случай.
— Марласка бе умрял от удавяне. Или поне така твърдеше окончателният полицейски доклад.
— Как се бе удавил?
— Човек може да се удави само по един начин, но на това ще се върна по-късно. По-любопитното е къде се бе удавил.
— В морето?
Салвадор се усмихна. Усмивката му бе тъмна и горчива като кафето, което вече бе готово. Той го помириса.
— Сигурен ли сте, че искате да чуете тази история?
— През живота си не съм бил по-сигурен в каквото и да било.
Той ми подаде една чаша и ме изгледа преценяващо от глава до пети.
— Предполагам, че вече сте посетили оня кучи син Валера.
— Ако имате предвид съдружника на Марласка, той е починал. Аз разговарях с неговия син.
— Кучи син е и той, само дето не е така смел като баща си. Нямам представа какво ви е разправил, но сигурно не ви е казал, че двамата с общи усилия се погрижиха да бъда отстранен от полицията и да се превърна в един парий, който не може даже да проси милостиня.
— Опасявам се, че той пропусна да спомене това в своята версия за случилото се — признах аз.
— Не се учудвам.
— Канехте се да ми разкажете как се е удавил Марласка.
— А, тук работата почва да става интересна — рече Салвадор. — Знаехте ли, че господин Марласка, освен адвокат, ерудит и писател, на младини е бил двукратен шампион в коледното преплуване на пристанището, което организира Плувният клуб на Барселона?
— Как може да се удави един шампион по плуване? — попитах аз.
— Въпросът е не как, а къде. Трупът на господин Марласка бил намерен в резервоара на покривната тераса на водохранилището на парка Сиудадела. Познавате ли мястото?
Преглътнах с мъка. На това място за пръв път се бях срещнал с Корели.
— Ако го познавате, сигурно ви е известно, че когато е пълен, резервоарът е дълбок едва метър и всъщност си е една локва. В деня, когато адвокатът бил намерен мъртъв, резервоарът бил полупразен и нивото на водата не достигало и шейсет сантиметра.
— Един шампион по плуване не може току-тъй да се удави в шейсет сантиметра вода — отбелязах аз.
— И аз си казах същото.
— Имаше ли и други мнения?
Салвадор се усмихна горчиво.
— Първо, съмнително е, че изобщо се е удавил. Съдебният лекар, който извърши аутопсията, намери малко вода в дробовете, но неговото мнение беше, че смъртта е настъпила вследствие спиране на сърдечната дейност.
— Не разбирам.
— Когато е паднал в резервоара, или пък е бил бутнат, Марласка е бил целият в пламъци. По торса, ръцете и лицето на трупа имаше изгаряния от трета степен. Преценката на съдебния лекар бе, че тялото е горяло почти една минута, преди да влезе в контакт с водата. Останки от дрехите на адвоката показаха наличието на някакъв разтворител в тъканта. Марласка е бил подпален жив.
Трябваха ми няколко секунди, за да смеля тази информация.
— Защо някой би направил такова нещо?
— Разчистване на сметки? Обикновена жестокост? Сам изберете отговора. Моето мнение е, че някой е искал да забави идентифицирането на трупа на Марласка, за да спечели време и да обърка полицията.
— Кой?
— Жако Корбера.
— Импресариото на Ирене Сабино.
— Който изчезнал в деня на смъртта на Марласка заедно със сумата от една частна сметка, която адвокатът имал в Испано-колониалната банка, и за която неговата съпруга не знаела нищо.
— Сто хиляди френски франка — отбелязах аз.
Салвадор ме погледна заинтригуван.
— Откъде знаете?
— Няма значение. Какво е правел Марласка на покривната тераса на водохранилището? Това не може да се нарече място за разходка.
— Това е другият съмнителен факт. В кабинета на Марласка намерихме един дневник, в който си бе отбелязал, че в тоя ден има среща там в пет следобед. Или поне така изглеждаше. Всъщност в дневника бяха посочени само часът, мястото и един инициал. Едно „К“. Вероятно Корбера.
— В такъв случай какво смятате, че е станало? — попитах аз.
