— Знам, че не е моя работа — току ми казваше книжарят. — Но може би ще трябва да си я избиете от главата.
— Не разбирам за какво говорите, господин Семпере.
— Хайде, хайде, Мартин, откога се знаем с вас…
Месеците отлитаха като насън, без дори да си давам сметка за това. Живеех нощно време, като пишех от мрак до зори, а спях през деня. Баридо и Ескобиляс не спираха да се радват на успеха на „Градът на прокълнатите“ и щом ме видеха на ръба на припадъка, все ме уверяваха, че след още два романа ще ми дадат една година отпуска, за да си почина или да създам някоя лична творба, която да публикуват с гръм и трясък и с истинското ми име, отпечатано с големи букви на корицата. Вечно не достигаха още два романа. Бодежите, главоболията и световъртежът ме връхлитаха все по-често и с по-голяма сила, но аз ги приписвах на преумората и ги потушавах с нови дози кофеин, цигари и хапчета, съдържащи кодеин и Бог знае какво още, които тайно ми доставяше един фармацевт от улица „Аржентериа“ и които имаха вкус на барут. Дон Басилио, с когото обядвах през две седмици, винаги в четвъртък, в едно кафене на открито в Барселонета, ме молеше да отида на лекар. Аз все му отговарях, че ще отида още същата седмица, че даже съм си записал час.
Като изключим бившия ми началник и двамата Семпере, не разполагах с много време да се срещам с други хора освен Видал, а и в случаите, когато се виждах с него, по-скоро той идваше при мен, отколкото обратното. Къщата с кулата никак не му се нравеше и винаги настояваше да излезем да се поразходим, като накрая се озовавахме в бар „Алмирал“ на улица „Хоакин Коста“, където той имаше открита сметка и в петък вечер водеше литературна сбирка. На тези сбирки Видал никога не ме канеше, защото знаеше, че всички присъстващи — злополучни стихоплетци и подмазвачи, които се смееха на остроумията му в очакване на милостиня, на препоръка за издател или хвалебствие, с което да изцерят раните на суетата си — ме ненавиждаха с една решимост, сила и жар, съвсем неприсъщи за творческите им начинания, които лъжовната публика упорито пренебрегваше. В бара, между дози абсент и хавански пури, Видал ми разправяше за романа си, чийто край все не се виждаше, за плановете си да се „пенсионира“ от своя живот на пенсионер, за любовните си похождения и завоевания; колкото по-възрастен ставаше той, толкова по-млади и цветущи жени покоряваше.
— Не ме питаш за Кристина — заяждаше се понякога той.
— Какво искате да ви питам?
— Дали тя ме пита за теб.
— Е, пита ли ви тя за мен, дон Педро?
— Не.
— Естествено, така си и мислех.
— Истината е, че оня ден те спомена.
Погледнах го в очите, за да видя дали ме взима на подбив.
— И какво каза?
— Хич няма да ти хареса.
— Хайде, изплюйте камъчето.
— Не се изрази точно с тези думи, но ми даде да разбера, че се чуди как може да проституираш, пишейки второразредни романчета за ония двама разбойници, и че според нея прахосваш на вятъра таланта си и младостта си.
Почувствах се така, сякаш Видал ми бе забил замръзнал нож в стомаха.
— Така ли мисли тя?
Той сви рамене.
— Що се отнася до мен, спокойно може да върви по дяволите.
Работех всеки ден освен в неделите, когато се разхождах безцелно из улиците и накрая почти неизменно се озовавах в някоя кръчма на Авенида Паралело, където лесно можех да намеря компания и мимолетна нежност в прегръдките на някоя самотна и живееща в очакване душа като моята. Едва на следващата сутрин, когато се събуждах до нея и откривах в нейно лице една непозната, осъзнавах, че всички те си приличаха, по цвета на косите, по походката, по някой жест или поглед. Рано или късно, за да смекчат болезненото мълчание на сбогуванията, тези приятелки за една нощ ме питаха как си изкарвам хляба и щом се случеше суетата да ме подведе и да им обясня, че съм писател, те ме взимаха за лъжец, защото нито една не бе чувала името Давид Мартин, макар че някои знаеха кой е Игнациус В. Самсон и бяха дочули за „Градът на прокълнатите“. С времето започнах да им казвам, че работя в сградата на пристанищната митница на Атарасанас или че съм стажант в кантората на адвокатите Сайрач, Мунтанер и Круелс.
