Споделихме този епизод малко подробно, тъй като в живота и сърцето на Кнехт майсторът по музика заема значително място; заедно с това ни развълнува или изкуши обстоятелството, че беседата на Кнехт с Феромонте е стигнала до нас чрез едно писмо, като последното, записано от неговата ръка. За „просветлението“ на стария майстор по музика тези сведения положително са най-ранните и най-достоверните, по-късно това е тема на предостатъчно легенди и тълкования.
Годишната игра, известна и до днес като „Китайската къщичка“ и споменавана нерядко, бе плодоносна за труда на Йозеф и неговия приятел. Тя донесе на Касталия и колегията увереността, че Кнехт правилно бе назначен на най-високата длъжност. Отново Валдцел, селището на играчите и елита, преживя и изпита задоволство от блестящи и въодушевени празнични дни, нали от дълго време годишната игра вече не беше такова събитие както сега, когато най-младият магистър — за него се говореше толкова много — за първи път трябваше да се представи пред цялата общественост и да се утвърди и освен това да обезщети Валдцел за претърпените в течение на миналата година загуби и несполуки. Сега никой не лежеше болен, начело на голямата церемония не застана страхливо някакъв наплашен заместник, дебнат с ледено, растящо зложелателство и недоверие от елита, подкрепян вярно, но без замах от изнервените чиновници. Безмълвен, недостигаем, същински върховен жрец, облечен в бяло и златно, сякаш главна фигура на величава шахматна дъска на символи, магистърът изложи своето и на приятеля си творение, излъчвайки спокойствие, сила и достойнство, глух за какъвто и да е делничен повик; той се яви в тържествената зала, заобиколен от много министранти, разкриваше акт след акт своята игра с ритуални жестове и пишеше изискано, с проблясващ златен калем знак подир знак на малката дъска, пред която стоеше, и веднага същите знаци се явяваха в тайните писмена на играта, увеличени стократно на огромното табло върху задната стена на залата, и биваха разчитани от стотици шепнещи гласове, а произнасяни високо от говорителите, после разнасяни по телеграфа из страната и света, а когато в края на първия акт заклинателно записа на таблото резюмираща формула, с прелестно и внушително държане даде указания за медитация и остави калема, когато, сядайки в образцова поза, се отдаде на самовглъбяване, всички, не само в залата, в селището на играчите и Касталия, а и в някои страни на земята, привърженици на играта на стъклени перли благоговейно се отпуснаха в същата медитация и застинаха в нея до момента, в който в залата магистърът се изправи отново. Всичко беше така, както е бивало много пъти, и все пак силно вълнуващо и ново. Абстрактният и привидно стоящ извън времето свят на играта бе достатъчно гъвкав, за да откликне със стотици нюанси на духа, гласа, темперамента и почерка на една личност, личност, достатъчно голяма и възпитана, за да не смята своите хрумвания за по-важни, отколкото са неприкосновените вътрешни закони на играта, а помощниците, партньорите, елитът й се подчиняваха като добре обучени войници и всеки от тях изглеждаше, независимо дали само се покланя, или помага, когато се придърпва завесата около вглъбяващия се майстор, че започва своя, родена от собственото му вдъхновение игра. Но сред множеството, сред голямата общност, препълнила залата и целия Валдцел, сред хилядите души, които закрачваха по дирята на магистъра във фантазно-свещеното шествие през безкрайните многоизмерими въображаеми предели на играта, се разнесе тържествено основният акорд и дълбоко тръпният камбанен бас, който за наивните членове на общността беше най-доброто и почти единственото преживяване от празника, ала и от опитните виртуози на играта и критиците от елита, от министрантите и чиновниците чак до ръководителя и майстора той се възприемаше с благоговеен трепет.
Празникът беше възвишен и пратениците от външния свят долавяха и потвърждаваха това; през тези дни не един новак биваше спечелен завинаги за играта на стъклени перли. Странно обаче звучат думите, с които след завършването на десетдневния празник Йозеф Кнехт обобщава своите преживявания пред приятеля си Тегулариус.
— Бихме могли да бъдем доволни — каза той, — наистина Касталия и играта на стъклени перли са чудно нещо, почти съвършено. Но са може би прекалено удивителни, премного красиви, те са толкова красиви, че човек едва ли може да ги наблюдава, без да се страхува за тях. Не е удоволствие да се мисли, че те, както всичко, някога ще трябва да загинат. И все пак трябва да се мисли за това.
