Във времето подир това посещение, оставило у него не съвсем ведри впечатления, Кнехт изпрати на своя приятел учител по медитация. След като прекара един ден в необикновено тягостната и сякаш заредена атмосфера на тази къща, той стигна до някои прозрения, които съвсем не би желал, а и до други, които му липсваха, но ги търсеше заради приятеля си. И те не произтичаха само от това първо посещение, а и от многото по-късни, и водеха към разговори за възпитанието и за младия Тито, в които вземаше участие и неговата майка. Магистърът постепенно спечели доверието и симпатиите на тази умна и недоверчива жена. Когато веднъж полушеговито той каза, че е жалко, дето синчето не е изпратено навреме да се възпитава в Касталия, тя прие забележката сериозно като упрек и се защити: било крайно съмнително дали Тито наистина би намерил добър прием там, той действително е достатъчно надарен, но трудно му се влияе, а така да се намесва в живота на момчето против собствената му воля, тя никога не би си позволила, още повече, че точно същият опит някога се оказал напълно несполучлив при неговия баща. Освен това тя и нейният мъж дори не били помислили да се възползват за своя син от привилегията на старата фамилия Десиньори, тъй като те скъсали с бащата на Плинио и с всички традиции на стария род. И съвсем накрая добави, усмихвайки се болезнено, че при никакви обстоятелства не би могла да се раздели с детето си, защото освен него тя няма нищо, което да дава стойност на нейния живот. Върху тази по-скоро неволна, отколкото обмислена бележка Кнехт трябваше дълго да разсъждава. Следователно красивата къща, в която всичко бе толкова благородно, разкошно и чудесно съчетано, мъжът, политиката и партията му, наследството, оставено от някога обожавания баща, не бяха достатъчни, за да придадат смисъл и стойност на живота й, това можеше да направи само нейното дете. И тя предпочиташе да остави това дете да расте при толкова лошите и вредни условия, каквито бяха възникналите в дома и този брак, вместо за доброто му да се раздели с него. За една такава твърде умна, привидно тъй хладна интелигентна жена това бе удивително признание. На нея Кнехт не можеше да помогне по такъв непосредствен начин, по какъвто помогна на мъжа й, пък и не мислеше да опита. Но чрез редките си посещения и това, че Плинио бе под негово влияние, все пак в неестественото и чудато състояние на семейството се внасяше умереност и зоркост. За магистъра обаче, който с всяко ново посещение печелеше влияние и авторитет в дома на Десиньори, животът на тези светски хора, колкото по-добре го опознаваше, ставаше все по-богат на загадки. Но за посещенията му в столицата, за видяното и преживяното знаем твърде малко и се задоволяваме само със загатнатото тук.
Начело на ръководството на ордена в Хирсланд стоеше майстор, който досега не бе се сближил с Кнехт повече, отколкото изискваше служебната дейност. Наистина го виждаше само при онези разширени заседания на възпитателната колегия, които ставаха в Хирсланд, а и там той най-често изпълняваше повече официални и церемониални служебни действия, приемането и сбогуването с колегите, докато главната работа, ръководството на заседанията, се падаше на заместника. Досегашният управител, по времето на когото Кнехт прие длъжността, вече човек на почтена възраст, беше много уважаван от Magister Ludi, но никога не даде повод да се намали дистанцията помежду им, за него магистърът вече почти не беше човек, не личност, а витаеше във висините — първосвещеник, символ на достойнство и съсредоточеност, мълчалив връх и венец на колегията и цялата йерархия. Този достопочтен човек беше починал и на негово място орденът бе избрал нов ръководител — Александер. Александер бе тъкмо оня майстор по медитация, когото ръководството на ордена преди години, когато Йозеф Кнехт встъпваше в длъжност, изпрати да му помага и го подкрепя и оттогава магистърът се удивляваше на този образцов член на ордена, бе му благодарен и го обичаше, но и той през цялото време бе наблюдавал майстора на играта на стъклени перли и понеже тогава всекидневно му посвещаваше грижи и в известен смисъл беше негов изповедник, така бе проникнал в личността и държането му, че го обичаше. Приятелството им, латентно до момента, в който Александер стана колега на Кнехт и председател на колегията, бе осъзнато от двамата, тъй като сега се виждаха по-често, имаха обща работа и се сближиха. Разбира се, на приятелството им липсваше всекидневието, както липсваха и общите младежки преживявания, това беше една колегиална симпатия между високопоставени и нейните изяви се ограничаваха с малко повечко топлота при поздрав и сбогуване, с едно безупречно взаимно разбирателство или някакво минутно бъбрене в паузите между заседанията.
