Макар да беше законно председателят на ръководството на ордена, наричан още майстор на ордена, да не се поставя по-високо от своите колеги магистрите, това все пак се пораждаше от традицията, според която той председателстваше заседанията на върховната колегия; и колкото по-склонен към съзерцателност и по-монашески ставаше орденът през последните десетилетия, толкова бе порасъл и авторитетът му, естествено само вътре в йерархията и провинцията, не навън. Във възпитателната колегия все повече и повече двамата — председателят на ордена и майсторът на играта на стъклени перли, се налагаха като истински застъпници и представители на касталийския дух; по отношение на прастарите, пренесени отпреди касталийско време дисциплини, като граматика, астрономия, математика или музика, всъщност медитативната дисциплина на духа и играта на стъклени перли бяха блага, присъщи само на Касталия. Така че не беше без значение, ако двамата сегашни представители и ръководители на тези два клона са в приятелски отношения, и за двамата това бе утвърждаване и извисяване на тяхното достойнство и прилив на топлота и доволство в живота, нов подтик за осъществяване на задачата им: всеки да представлява и въплъщава двете най-съкровени и свещени блага и сили на касталийския свят. И така за Кнехт това значеше една връзка повече, една уравновесяваща тежест в повече срещу надигащото се у него стремление за отказ от всичко и за пролом в друга, нова жизнена сфера.
И все пак това стремление продължаваше да се развива неудържимо. След като той сам го осъзна напълно, навярно през шестата или седмата година, откакто стана магистър, то се засили, прието от него, човека на „пробуждането“, без боязън в съзнателния му живот и мислене. И тъкмо от онова време — смятаме, че имаме основание да кажем: мисълта за наближаващото прощаване с длъжността и провинцията вече бе стаена в него, понякога по начина, по който затворникът вярва в освобождаването си, а понякога и така, както тежко болният знае за смъртта. В онази първа беседа със завърналия се другар от младини Плинио той за пръв път облече тази мисъл в думи, възможно е само за да спечели своя мълчалив и станал затворен приятел, да го накара да се открие, а може би и с това първо споделяне да покаже на друг своето ново „пробуждане“ и своята нова нагласа на човек, който ще запази тайната му, или то е първото обръщане навън, първият тласък към осъществяване. В по-нататъшните разговори с Десиньори желанието на Кнехт нявга да промени сегашния си начин на съществуване и да дръзне за „скок“ в един нов живот вземаше характера на решение. Междувременно той възстанови приятелството си с Плинио, който сега не само му се удивляваше, но и изпитваше благодарността на оздравелия и излекувания, грижливо поддържаше това приятелство, чрез което имаше мост към външния свят и неговия обременен със загадки живот.
Не бива да ни учудва това, че магистърът много по-късно позволи на приятеля си Тегулариус да хвърли поглед към тайната и плана му за бягство. С каквото и благоразположение и покровителство да изграждаше всяко от приятелствата си, пак умееше толкова самостоятелно и дипломатично да ги насочва и обхваща с поглед. С повторното влизане на Плинио в живота на магистъра за Фриц на сцената се явяваше съперник, един нов приятел, но познат от младини, който претендираше за вниманието и сърцето на Кнехт и който едва ли бе учуден от това, че Тегулариус най-напред реагира с буйна ревност; за известно време, докато Десиньори трябваше да бъде напълно спечелен и правилно насочен, за магистъра сърдитата сдържаност на Тегулариус беше добре дошла. С времето, разбира се, ставаше по-важно едно друго съображение. Как желанието му да се измъкне кротко от Валдцел и магистърската длъжност да се направи достъпно и лесно разбираемо за характер като Тегулариус? Щом някога Кнехт напуснеше Валдцел, то той завинаги щеше да бъде загубен за този приятел; а да го вземе със себе си по тесния и опасен път, който се откриваше пред него, не би могло и да се мисли, дори ако Тегулариус, противно на всички очаквания, прояви желание и дързост за това. Преди да го посвети в своите намерения, Кнехт изчакваше, размишляваше, колебаеше се много дълго. Накрая той все пак го направи, когато отдавна бе взел твърдо решение за бягство. Би било съвсем в разрез с природата му да държи приятеля си до последния момент в неведение и, така да се каже, да изковава планове зад гърба му и да подготвя стъпки, чиито последици биха го засегнали. Доколкото бе възможно, той искаше Тегулариус, също както и Плинио, не само да бъде посветен, но и действителен или поне въображаем помощник и съучастник, тъй като активността помага всяко положение да се възприеме по-лесно.
