— Ти се отнасяш към всичко прекалено строго — каза Плинио. — Ако се освободиш и преместиш да живееш в столицата, много бързо ще получиш достойно за тебе назначение, най-малкото като професор в някой университет, с положителност можеш да разчиташ на това. Но такива неща изискват време, ти, разбира се, го знаеш и аз естествено мога да предприема нещо за тебе едва когато се освободиш от тука.
— Естествено — каза майсторът, — дотогава решението ми трябва да остане в тайна. Не мога да се поставя на разположение на вашите власти, преди да съм осведомил моите и да имам решението им, това е естествено. Но и после на първо време няма да търся официално назначение. Моите потребности са малки, по-малки, отколкото ти вероятно можеш да си представиш. Нуждая се от една стаичка и насъщния хляб, преди всичко обаче от работа и задача като учител и възпитател, от един или няколко ученици и възпитаници, с които да живея и на които да влияя; за университет аз мисля най-малко, също така с голямо удоволствие, не, далеч по-приятно би ми било да бъда домашен учител на някое момче, или нещо подобно. Всичко, което търся и което ми е потребно, е една проста, естествена задача, един човек, комуто да съм нужен. Назначаването в университет поначало би ме включило отново в структурата на един традиционен, осветен и механизиран апарат от длъжности, а това, за което аз жадувам, е тъкмо обратното.
Но сега Десиньори колебливо почна да излага една молба, която от доста време носеше в себе си.
— Искам да ти направя едно предложение — каза той — и те моля поне да го изслушаш и оцениш благосклонно. Може би ще го приемеш, с това също ще ми направиш услуга. От оня първи ден, когато дойдох тук на гости, ти в много отношения ми помагаше. Ти опозна моя живот и моя дом и разбираш как стоят нещата. Не вървят добре, но сега малко по-добре, отколкото преди години. Най-тежкото е отношението между мене и моя син. Той е разглезен и нескромен, в нашата къща си е извоювал положението на привилегирован и закрилян, беше наведен на идеята за това и улеснен да го постигне в годините, когато, още дете, и майка му, и аз се стремяхме да го спечелим. Тогава той реши да бъде на страната на майка си, а на мен постепенно ми се изплъзнаха от ръцете всички действени възпитателни средства. Понасях това така, както и целия мой несретен живот. Примирих се. Но сега, когато с твоя помощ отново до известна степен съм здрав, надеждата ми се съживи. Ти виждаш какво искам; очаквам твърде много от това, ако Тито — той бездруго среща трудности в своето училище — има за известно време учител и възпитател, който да се заеме с него. Зная, че това е егоистична молба, но не зная дали задачата би те привлякла. Ала ти ме окуражи да изкажа предложението си.
Кнехт се усмихна и му протегна ръка:
— Благодаря ти, Плинио. Никое предложение не би могло да бъде по-добре дошло за мене. Само че още липсва съгласието на твоята жена. И по-нататък вие двамата би трябвало да се решите за начало да оставите вашия син изцяло на мене. За да имам влияние върху него, следва да бъде изключено всекидневното въздействие на родителския дом. Ти трябва да говориш с жена си и да я склониш да приеме това условие. Подхвани внимателно, не избързвай.
— А ти вярваш ли — попита Десиньори, — че ще можеш да постигнеш нещо с Тито?
— Защо не? Той има добра основа и дарби от двамата родители, липсва само съзвучието на тези сили. Да се събуди у него потребност за такова съзвучие, да се укрепи и накрая той да го осъзнае, ще бъде задачата, която поемам на драго сърце.
Така Йозеф Кнехт съумя да обвърже и двамата си приятели, всеки по съвсем различен начин, със своята работа. Докато в столицата Десиньори излагаше нови планове на жена си и се опитваше да й ги представи като приемливи, Тегулариус седеше във Валдцел в една работна стая на библиотеката и по указанията на Кнехт трупаше материал за замисленото послание. Магистърът го увлече здравата с четивото, което му предложи; Фриц Тегулариус, който страшно презираше историята, сега упорито се залови и се влюби в историята на военната епоха. Всякога сериозен труженик в игрите, той събираше с все по-силно желание симптоматични анекдоти от онази епоха, от суровото правреме на ордена и натрупа толкова много, че неговият приятел, когато му ги предложи след няколко месеца, можа да остави едва една десета.
