Ако при тези разходки Тито слушаше внимателно и сравнително охотно госта на своя баща, то при други поводи му показваше отново своята упоритост и неодобрение, той предусещаше в този човек, на когото неговите иначе толкова неединни родители, изглежда, много държаха, една сила, която почваше да става опасна за собствената му разглезеност и свобода, и понякога се показваше изключително непослушен; разбира се, после всеки път изпитваше съжаление и желание да заглади всичко, защото самочувствието му се нараняваше от това, че бе разкрил една своя слабост пред веселата вежливост, с която магистърът се обвиваше като с блестяща броня. Със своето неопитно и малко подивяло сърце скрито той долавяше още, че този човек би могъл да бъде много обичан и почитан.
Тито почувства това особено в един час, когато намери Кнехт сам да чака баща му, който бе задържан от някакви дела. При влизането си в стаята Тито видя, че гостът седеше с полупритворени очи, неподвижен, в една поза на статуя, излъчвайки тишина и спокойствие в своята вглъбеност, и неволно запристъпва тихо и искаше да се измъкна навън на пръсти. Но тогава седящият отвори очи, поздрави го приветливо, изправи се, посочи към пианото, което беше в стаята, и го попита дали музиката му създава радост.
Да, отвърна Тито, макар че от доста дълго време вече не вземал уроци по музика и престанал да се упражнява, защото в училище успехът му не бил блестящ, а и там достатъчно го измъчвали с опявания, но когато слушал музика, винаги изпитвал удоволствие.
Кнехт отвори пианото, седна пред него, установи, че е настроено, и изсвири в анданте откъс от Скарлати, който неотдавна бе поставил в основата на едно упражнение за играта на стъклени перли. После спря и тъй като намери, че момчето е внимателно и задълбочено, започна с пестеливи думи да му обяснява приблизително как протича подобно упражнение при играта на стъклени перли, разложи музикалния откъс на неговите части, показа му няколко вида анализ, които биха могли да се приложат, и му загатна пътищата за превеждане на музиката в йероглифите на играта. За пръв път Тито гледаше майстора не като гост, не като учена знаменитост, която не иска да приеме, защото потиска неговото самочувствие, а го виждаше при работата му, един човек, който владее толкова тънко аналитично и точно изкуство и го представя като майстор, изкуство, чийто смисъл Тито наистина можеше само да подозира, което обаче видимо изискваше ума и сърцето на слушателя и неговата всеотдайност. На самочувствието му се отразяваше благотворно и това, че гостът го взе за достатъчно порасъл и умен, за да го заинтересува с тези объркани неща. Той притихна и в този половин час започна да долавя от какви извори идва веселостта и нерушимото спокойствие на един забележителен човек.
Към края си служебната дейност на Кнехт беше почти толкова напрегната, колкото някога в най-тежкото време, когато приемаше длъжността. Той отдаваше голямо значение на това да остави в образцово състояние всички нейни отрасли. Постигна тази цел, но не успя в замисъла заедно с нея да създаде впечатлението, че биха могли да минат и без него или поне, че като личност е лесно заменим. При нашите високи длъжности почти винаги е така: магистърът се носи само като някакво върховно украшение, блестящ отличителен знак на властта, над сложното многообразие от служебните задължения; идва и си отива бързо, лек като приветлив дух, казва две думи, кимва в знак на съгласие, с един жест загатва някаква поръчка и вече си е отишъл, вече е зает със следващото; със своя служебен апарат той борави като музикант с овладян инструмент, сякаш не му е потребна никаква сила и едва ли се замисля, всичко тече както трябва да протича. Но всеки чиновник в този апарат знае какво значи магистърът да е отпътувал или да е болен и какво значи, ако той дори само за часове или за един ден трябва да го замества.
Докато Кнехт още веднъж, проверявайки, обикаляше цялата малка държава на Vicus Lusorum, посвещаваше най-голяма грижливост главно на целта незабелязано да въведе своята Сянка в задачите, за да го замества най-сериозно, едновременно можа да установи как душата му постепенно се избавя и отдалечава от всичко, как цялата скъпоценност на този добре обмислен малък свят вече не му носи щастие и не го пленява. Той гледаше на Валдцел и на своята магистърска длъжност вече почти като на нещо, което е зад гърба му, област, вече премината, която му бе дала много и го бе научила на много, но към която днес не го привличаха никакви сили и никакви дела. През времето на това бавно самоосвобождаване и сбогуване все повече и повече му ставаше ясно: същинската причина за неговото отчуждаване и желание да се махне не беше убеждението, че на Касталия предстоят опасности, не бе и грижата за нейното бъдеще, просто имаше едно незаето, празно място в него самия, в сърцето, в душата му, което сега жадуваше да получи своето право и искаше да се изпълни.
