Тогава той още веднъж проучи основно конституцията и статута на ордена и видя, че всъщност избягването му от провинцията не е толкова тежко, не е почти невъзможно, както отначалото си го представяше. Да напусне длъжността си по съвест, той можеше свободно, да остави ордена — също, обетът пред ордена не задължаваше за цял живот, при все че само рядко някой член на ордена и никога — на върховната възпитателна колегия се бе възползвал от тази свобода. Не, това, което правеше тази крачка да изглежда толкова трудна, не беше строгостта на закона, а самият дух на йерархията, лоялността и верността към нея в собственото му сърце. Разбира се, той не мислеше да избяга тайно, подготвяше една обстойна молба, за да изиска свободата си, и наивният Тегулариус се съсипваше от писане заради нея. Но Кнехт не вярваше в успеха на тази молба. Щяха може би да го успокоят, да го предупредят или да му предложат отпуск за почивка в „Мариафелс“, където отец Якобус наскоро бе починал, или навярно в Рим. Но никога нямаше да го освободят. Смяташе, че знае това с все по-голяма увереност. Освобождаването щеше да противоречи на цялата традиция на ордена. Ако колегията го направеше, тя щеше да признае, че изискването му бе справедливо, да признае, че животът в Касталия дори и на такъв висок пост в някои случаи не задоволява човека и му изглежда като затвор и пленничество.
Приближаваме се към края на нашия разказ. Както вече загатнахме, познанията ни за този край не са без празноти и той носи повече характера на сказание, отколкото на историческо изложение. Трябваше да се задоволим с това. Но толкова по-приятно ни е да подкрепим тази предпоследна глава от животоописанието на Кнехт с един автентичен документ, а именно с онова просторно послание, в което майсторът на играта на стъклени перли сам излагаше своето решение и причините за него пред колегията и молеше да бъде освободен от длъжност.
Време е естествено да се каже, че Йозеф Кнехт, както отдавна знаем, не вярваше в успеха на това толкова грижливо подготвено послание и че той, след като то действително бе готово, би предпочел изобщо да не го пише и изпраща. С него стана така, както с всички хора, които упражняват естествена и първоначално неосъзната власт над другите: тази власт не се упражнява без последици за нейния носител и ако магистърът се радваше, че чрез нея спечелва своя приятел Тегулариус за намерението си, че го превръща в радетел и сътрудник за неговото осъществяване, то сега написаното вече притежаваше по-голяма сила, отколкото в собствените му мисли и желания. Спечели или изкуши Фриц за една работа, в чиято стойност той, вдъхновителят, вече не вярваше; но когато най-после Тегулариус я представи, не можеше да я върне назад, нито пък да я сложи настрана и остави неизползвана, без с това наистина да оскърби и разочарова приятеля си, за когото искаше да направи раздялата им по-приемлива. И както сме уверени, по онова време на замисъла на Кнехт много повече отговаряше, без всякакви други усложнения, да напусне длъжността си и да обяви излизането си от ордена, вместо да избере този заобиколен път, с молбата превърнат пред очите му едва ли не в комедия. Но съобразяването с приятеля го подтикна още веднъж за известно време да овладее своето нетърпение.
Вероятно би било интересно да се запознаем с ръкописа на прилежния Тегулариус. Всъщност той се основавал на исторически материал, събран за доказателство или илюстрация, но бихме сгрешили много, ако приемем, че съдържал някои остроти и духовито изказани критични мисли по отношение на йерархията, света и световната история. Ако този ръкопис, струвал необикновено упорита работа в течение на месеци, още съществуваше, което е много възможно, и ако бихме разполагали с него, пак щяхме да се откажем да го публикуваме, тъй като нашата книга не би била подходяща за това.
За нас е от значение единствено как Magister Ludi използва работата на своя приятел. Когато Тегулариус тържествено му я поднесъл, той я взел със сърдечни думи на благодарност и признание, а тъй като знаел, че с това ще му достави радост, го помолил да му я прочете на глас. И много дни Тегулариус седял при магистъра в градината и по половин час — било лято — му четял със задоволство от купчината листа, от които се състоял неговият ръкопис, нерядко четенето бивало прекъсвано от звучния смях на двамата. Това били добри дни за Тегулариус. След тях обаче Кнехт се оттеглил и съчинил, използвайки някои части от ръкописа на своя приятел, посланието си до колегията, което ние включваме тук дословно и което вече не са нуждае от коментар.
