— И в Касталия той е известен само на малцина, може би на никой друг освен на мен и двама мои приятели. Веднъж изследвах областта на пиетизма от осемнадесетия век само за лични цели и тогава ми направиха впечатление няколко швабски теолози. Те спечелиха моето уважение и удивление, а сред тях особено Бенгел тогава ми се струваше идеал на учителя и младежкия наставник. Бях така завладян от този човек, че дори поръчах да фотографират портрета му от една стара книга и за известно време го бях заковал над работната си маса.
Отецът продължаваше да се смее.
— Тогава ние се срещаме под необикновен знак. Дори само това, че при изследванията си и двамата сме се натъкнали на този забравен човек, е вече забележително. А може би е още по-забележително, че на швабския протестант се е удало почти едновременно да въздейства на един бенедиктински отец и на един касталийски играч на стъклени перли. Впрочем аз си представям вашата игра като изкуство, за което е потребна богата фантазия, и се удивлявам, че един толкова строго трезв мъж като Бенгел е могъл тъй силно да ви привлече.
Сега и Кнехт се засмя с удоволствие.
— Е, ако вие си спомняте за многогодишните изследвания на Бенгел върху откровението на Йоан и неговата система за тълкуване пророчествата в тази книга, то следва да признаете, че на нашия приятел не е бил съвсем чужд и противоположният полюс на трезвостта.
— Това е така — съгласи се весело отецът. — А как си обяснявате подобни противоречия?
— Ако ми позволите една шега, бих казал: това, което е липсвало на Бенгел, това, което, без да знае, копнежно е търсил и желал, е била играта на стъклени перли. Причислявам го към загадъчните предтечи и прадеди на нашата игра.
Предпазливо и отново станал сериозен, Якобус попита:
— Малко смело ми изглежда да присвоявате към родословието на прадедите си тъкмо Бенгел. А как ще докажете това?
— Казах го на шега, но тази шега може да бъде защитена. Още на младини, преди да се занимава с онзи голям труд върху Библията, веднъж Бенгел споделил с приятелите си плана, че се надява да обхване в едно енциклопедично произведение всички науки на своето време и да ги подреди симетрично и синоптично около един център. Точно същото постига и нашата игра.
— Но това е енциклопедическата идея, с която се забавлявал целият осемнадесети век — извика отецът.
— Така е — продължи Йозеф, — но Бенгел не се стремял само към това знанието и изследването да съществуват редом, едно до друго, а едно в друго, към органичен ред и бил на път да намери общия им знаменател. А това е една от най-елементарните идеи в играта на стъклени перли. И по-нататък си позволявам да твърдя: ако Бенгел бе притежавал подобна система, каквато е нашата игра, то вероятно би си спестил голямата заблуда и грешката в своите пресмятания за пророческите числа, възвестяването на антихриста и на хилядогодишното царство. За различните дарования, които съединява в себе си, Бенгел не намира напълно желаната посока към една обща цел, математическото му дарование във взаимодействие с неговото филологическо остроумие, дава онази чудна смесица от страхотна точност и фантазия — „разграничаването на времената“, което го занимавало няколко години.
— Добре е — каза Якобус, — че не сте историк, действително проявявате склонност към фантазиране. Но аз разбирам какво имате предвид; педант съм само в моята специалност.
Разговорът беше плодовит, едно самоопознаване за двамата и после своеобразно сприятеляване. На учения изглеждаше повече от случайност или най-малкото твърде странна случайност, че те двамата, той в своята свързаност с Бенедиктин, а младежът с Касталия, са направили това откритие и са намерили бедния вюртембергски манастирски наставник, този колкото сърдечно нежен, толкова и скално твърд, колкото обигран в живота, толкова и скромен човек; в това навярно имаше нещо, което свързва двамата, на които толкова силно бе повлиял същият невидим магнит. И от вечерта, започнала със сонатата на Пърсел, всъщност се зароди „нещо“ — възникна тяхната връзка; Якобус се радваше да обменя мисли с един толкова школуван също толкова възприемчив млад интелект, това удоволствие бе рядкост за него, а за Кнехт общуването с историка и школовката чрез него, която започна отсега, беше ново стъпало по пътя му към „пробуждането“, за каквото смяташе своя живот. И за да го кажем с по-малко думи: от отеца той учеше историята, запознаваше се със закономерностите и противоречията на историческите изследвания и писания, а през следващите години освен това се научи да разглежда съвремието и собствения си живот като историческа действителност.
