Мери се обърна към мен, изправила гръб, доколкото възрастта ѝ го позволяваше. Приближи се, като държеше куката ниско, на нивото на слабините ми, и като никога се усмихваше.
Клъц.
Наведох се напред и въжето около гърдите ми поддаде. Явно създанието го беше срязало отчасти, за да не падне.
Фокусниците насочват вниманието ни в грижливо подбрана посока, за да не видим какво друго се случва пред очите ни. Лошите кучета гледаха куката на Мери. Последното въже падна и вярвате, или не, никой не видя.
Лудостта в мен, отровна смесица от ужас и облекчение, роди безумното хрумване да се почеша по носа и после пак да прибера ръка зад гърба си. Здравият разум надделя. Преодолях и изкушението да похабя секунда-две, колкото да забия куката на Мери в някое от очите ѝ. Вместо това се хвърлих мълниеносно напред и грабнах меча от скута на Мануа.
И тръгнах сред тях.
Когато врагът те надвишава многократно по численост, най-добрата стратегия е да го подхванеш по краищата, иначе бързо ще те повалят, но настоящите ми противници имаха лъкове за големи стрели и тръбички за малки. Като ги ударих в центъра, аз им пречех да се организират, принуждавах ги да влязат в близък бой. И развъртях меча незабавно. Преди първият да се е изправил, вече бях отворил рани в четирима мъже, рани, които нямаше да се затворят никога.
Има някаква свобода в това да си обграден отвсякъде. При такива обстоятелства и ако държиш в ръката си меч, който е достатъчно остър да пусне кръв и на вятъра, просто описваш с него широки дъги и единствената ти грижа е острието да не заседне в трупа на поредната жертва. В известен смисъл винаги бях живял по този начин, замахвал бях във всички посоки, без да ме е грижа кого ще затрия. Този опит ми послужи добре в покрайнините на Иберико.
Лошите кучета умираха, разделяха се с глави и крайници, падаха на снопове. Никога преди и никога след това клане не ми е доставяло такова чисто, неподправено удоволствие. Някои успяха да извадят оръжията си, мечове, ножове, малки остри брадвички, секири, но никой не оцеля след първия си замах — бърз блок и ответният удар ги поваляше. Резнаха ме, вярно, на три места. Това го разбрах по-късно, когато установих, че част от кръвта не може да се измие.
По някое време, заобиколен от врагове, се завъртях на пета и се озовах лице в лице с Мануа. Инстинктът ме накара да хвана със свободната си ръка неговата — онази, в която стискаше нож, — и да се извъртя. Заля ме изблик на омраза и набих чело в носа му. Той беше висок мъж и силен, но и аз бях пораснал доста на ръст, а дали яростта удвояваше силата ми, или в мускулите ми е имало достатъчно енергия, не знам, но така ли иначе ножът му не ме намери. Всъщност с въпросния нож нанесох още десетина рани, порех и режех, а накрая го зарязах във врата на Раел.
Повечето бяха пияни, вярно, което не вредеше на каузата ми, някои толкова насмукани, че им беше трудно да си извадят оръжието, та какво остава да го използват по предназначение. Имах и други преимущества — едно, че ги мразех и в червата, и второ, че от години тренирах с меча, тренирах ежедневно, тренирах, докато ръцете ми се прежулят и песента на меча звънне в ушите ми.
Някакъв дебелак се строполи с разпран корем и червата му се изсипаха сини. Друг, който бе хукнал да се спасява, посякох в гръб. Обърнах се и видях още две Кучета да бягат към долината. Единия свалих от петдесет стъпки с брадвичка, която загребах от земята. Другият избяга. Тишината беше внезапна и пълна.
Мери и Греча стояха до коловете. С едната си ръка момичето стискаше полите на дъртофелата, в другата държеше тръбичката пред устните си, насочена към мен. Тръгнах натам. Фют. Стреличката ме уцели по ключицата. Дръпнах тръбичката от ръката на Греча и я хвърлих зад гърба си.
— Ние с теб много си приличаме, Греча.
Клекнах, за да я погледна в очите. Издърпах стреличката и я пуснах в прахта. Греча ме гледаше с тъмни очи. Много от Мери имаше в нея. Сигурно ѝ беше внучка.
— Мога да помогна. — Усмихнах се. Беше ми тъжно за нея, за всичко. — Ако някой беше направил това за мен, когато бях малък, всички щяха да си спестят доста неприятности.
Устата ѝ се закръгли в стон на изненада, когато мечът ми я прониза, престъргвайки в тънките кости. Изправих се и детето се изхлузи от острието.
— Грозна. Дърта. Мери — рекох.
Още държеше куката. Хванах я за мършавия врат, но старицата не понечи да забие куката си в мен. Усетих гъдела на некромантството във върховете на пръстите си, реагиращо може би на преклонната ѝ възраст. Напипах вратните прешлени на гръбнака и ѝ пуснах малко смърт през пръстите си, колкото да се срине в краката ми.
Бащицата още беше жив. Хрипливото му дишане беше единственият звук в тишината, която ме затискаше, онази особена тишина след клане. Част от Лошите кучета вероятно бяха ранени, но все още живи. И да имаше такива обаче, кротуваха и се опитваха, съвсем разумно, да не привличат вниманието ми.
