Отблизо раните на Бащицата се разкрещяха в лицето ми. Усетих болката, която вилнееше в тялото му на червени реки. Некромантството усеща такива неща. Достатъчно бе да сложа ръка на гърдите му, за да го опозная отвътре, в кръвта и в костите, да видя как се разклоняват вените, каква е формата на гръбнака, как пулсира и пърха сърцето му. Не можех да го изцеля, уви, можех само да убивам. Гъст секрет, примесен с чернилка от изгарянето, се стичаше от очните му ямки. Езикът му се виждаше опърлен и подут зад изпотрошените зъби.
— Не мога да ти помогна, Грейсън Безземлен.
Усилието, с което той вдигна безоката си глава към мен, изопна до скъсване некромантските нишки, които ни свързваха, и аз изохках от споделената болка. Срязах въжетата му и го положих на земята. Не исках да умре вързан.
— Сори, брат. — Опрях върха на меча си в гърдите му, над сърцето. — Сори. — И сложих край на мъките му.
Болката на Грейсън още пулсираше в ръцете ми. Коленичих до Дъртата Мери, свита на топка в прахоляка. Старицата ме гледаше с ясни очи, по бузата ѝ се беше стекла слюнка. С една ръка на дръгливия ѝ врат и една върху главата, аз отприщих болката на Бащицата. Изглежда, пръстите на некроманта могат за броени секунди и почти без натиск да постигнат онова, което вещицата постигаше за часове с помощта на острите си инструменти. Сърцето ѝ беше старо и не издържа дълго на болката. Дъртата Мери умря твърде лесно.
Видях главата на Леша сред труповете и отидох да я взема, като пътьом доубих един. Повечето трупове, които съм докосвал, пазят спомен, ехо, ако щете, от личността, която ги е обитавала приживе. Трупът на Роу например направо вонеше на него. Но главата на Леша я усещах празна, не буквално, не сякаш са извадили мозъка или нещо такова, а без следа от личността ѝ, празна черупка. Стана ми драго някак, че е избягала толкова далеч, че е непостижима. Някъде на по-добро място, надявах се.
Оставих главата ѝ до Бащицата, смятах да ги погреба. Преди това обаче обиколих коловете. Скорпиона, загубил три крака и част от бронята на гърба си, намерих неподвижен на моя кол. Кожената каишка, с която бе стегната доскоро главата ми, още висеше от щипките му. Създанието вдигна едва доловимо глава, когато го наближих, и черните мъниста на очите му отново грейнаха в алено.
— Фекслър? — попитах аз.
Скорпионът трепна два пъти и падна по гръб на земята до кола. Още една конвулсия и създанието се сви на топка със силен щракащ звук, плочките на бронята му се събраха в една последна прегръдка.
— По дяволите.
— Кажи ми пак.
Окован и кървящ в тъмница, заобиколен от ходещи мъртъвци, а горе се разхождат още по-лоши неща, блатни духове, таласъми и други страхотии… а той продължава да задава въпроси!
— Ти си необикновен човек, Кай Самърсън. — Чела подхвана поредната си обиколка около колоната. Краката ѝ сякаш не намираха покой. Твърде много живот имаше в тях, сигурно това беше причината.
— И това ми го казва некромантка, в чиито крака лежи трупът на любимата ми.
Чела се наведе към него с желязната игла в ръка, но вече знаеше, че е изпуснала контрола над ситуацията. Незнайно как и кога този необикновен млад мъж беше стигнал до извода, че тя се нуждае от съдействието му. Или пък е било твърде очевидно — ако не се нуждаеше от него, отдавна щеше да го е убила.
— Кое по-точно не разбра? — прошепна тя в ухото му. Не би могъл да знае колко отчаяно се нуждае Чела от успех, някакъв успех, който да я извади от студената сянка, захлупила я с презрението на Мъртвия крал.
— Сула е на небето… и едновременно с това е тук?
Чела въздъхна шумно, започваше да губи търпение. Дори умните мъже могат да бъдат глупаци.
— Онова, което не отива на небето, може да бъде върнато в тялото. Колко се връща зависи от човека и от призива. Не е трудно да вдигнеш на крака пресен труп. Жажда някаква, алчност или гняв, да речем. В Сула имаше много алчност.
— Значи не всеки може да бъде върнат. Някои хора преминават чисти и цели?
— Някой светец може би. Лично аз не съм попадала на такъв. — Децата също преминаваха цели. Но тя не го каза. С каквото и да е настлан пътят към ада, номерът е да вървиш по него с бавни стъпки.
— И след като ми напомни за небето, очакваш да се обрека на цяла вечност в адските огньове само за да се спася от мъчителна смърт? — Кай изплю кръв на пода. Сигурно си беше прехапал езика. Не изглеждаше особено уплашен, а би трябвало. Дали не приемаше всичко това като сън, като кошмар? Генерална промяна в обстоятелствата, настъпила твърде бързо? Ако разполагаше с време, Чела би го оставила за ден-два. Страхът е като зараза за ума, разпространява се, дадеш ли му време. Сам на студено и тъмно място, без друга компания освен въображението си, човек неминуемо прегръща страха. Но тя нямаше два дни, дори един нямаше.
