— Смъртта е раздрана, Кай. Адът се надига. Дори да се приютиш на небето, раят няма да те опази задълго. Мъртвия крал слага край на всичко това. Вечността ще дойде тук, в този свят, в тази плът. Единственият ти избор е дали ти да захранваш огъня, или да си горивото, което друг хвърля в него.
Може би Моторът на развалата бе подхванал нова песен, защото след новината, че свитата на баща ми се движи пред нас, всичко ми се струваше сбъркано. Пришпорих коня си към челото на колоната, Макин и Райк яздеха след мен. Настигнах капитан Харан на билото на ниско възвишение и оттам видях мътния блясък на анкратската колона. Дори река от кал не може да потъмни напълно блясъка на Златната гвардия.
Дръпнах юздите и се загледах в каретата, която подскачаше между гвардейците. За последно се бях возил в нея, когато бях на девет. Старият кучи син я беше извадил от складовете на Висок замък.
— Той плаши и мен — каза Макин.
— Не ме е страх от баща ми. — Изгледах го намръщено, а той само се ухили.
— Не знам как го прави, как внушава страх на хората — продължи Макин. — Тоест, аз въртя меча по-добре от него, и да, той е студен и суров, но много крале са такива, много графове, барони, лордове… Като си помислиш, всеки на властова позиция се прави на суров, за да държи хората си в подчинение. Той дори не прекалява с изтезанията, за разлика от брат си и племенниците си. Не, Олидан просто ще те обеси, и толкоз.
Райк изпръхтя. Той беше виждал занданите на баща ми отблизо. И все пак Макин беше прав — имаше мнозина, в сравнение с които Олидан Анкрат изглеждаше разумен човек.
— Казах, че не ме е страх от него. — Ритъмът на сърцето ми показваше, че лъжа, но него го чувах само аз.
Макин вдигна рамене.
— Всички ги е страх от него. Той предизвиква страх. Нещо в погледа му… Да, това трябва да е. Очите му са студени. Направо тръпки те побиват.
Известен съм с това, че действам безразсъдно, че предизвиквам съдбата дори когато съм наясно, че идеята е лоша. Ала под онова сиво небе, под влажните пориви на северняка, не усещах подтик да настигна каретата и да поискам сметка за миналото. Гърдите ме боляха, там където от старата рана беше останал само тънък белег, и като никога открих, че предпочитам да отложа разплатата.
Яздехме мълчаливо, колоната се движеше около нас, толкова много гвардейци в прекрасни брони, така уверени в предназначението си. Студеният вятър ме хапеше, всички мои вчерашни дни се тълпяха на рамото ми, блъскаха се с лакти и искаха да се върнат в главата ми, за да се блъскат там.
— Серис — казах.
Макин бутна назад шлема си и ме погледна.
— Убита, когато е била само на три. Разкажи ми. — Смятал бях, че ако изобщо говорим някога с Макин за дъщеричката му, ще е в пристъп на сантиментално пиянство в тъмните часове преди зазоряване или може би ще е нужна смъртоносна рана — като с Кодин, — за да се обърне разговорът към важни теми като тази. Не бих си и помислил, че ще го направим посред бял ден, на разкалян път, заобиколени от непознати.
Макин все така ме гледаше втренчено, полюшваше се на седлото, лицето му, иначе така изразително, сега приличаше на маска. Реших, че изобщо няма да ми отговори.
— Баща ми имаше земя в Нормарди, малко имение близо до град Трент. Не бях най-големият му син. Отърва се от мен, като ме ожени за дъщерята на богаташ. Бащите ни, нейният и моят, се разбраха да ни прехвърлят няколко акра земя и да ни построят къща. Къщата стана готова две години след сватбата. Не беше точно господарска къща, но не беше и фермерска колиба. От онези къщи, които ти би нападнал с братята си, когато обикаляхте пътищата.
— Значи са ви нападнали разбойници? — попитах.
— Не. — Очите му се присвиха, натежали от спомени. — Териториален спор, нещо като малка война. Трент и Мерка не можеха да се разберат за границите си. По стотина войници от всяка страна, не повече. И се счепкаха точно в моите ниви с пшеница. И двамата бяхме на по седемнайсет, Неса и аз, Серис — на три. Имах няколко мъже да ми помагат на полето, двама домашни слуги, камериерка и бавачка.
Дори Райк прояви достатъчно такт да не коментира. Тишината беше пълна, ако не броим жвакането на копитата в калта, тежките стъпки на Горгот, проскърцването на сбруите, подрънкването на метал в метал и пронизителната гюрултия на птици, които се караха невидими в небето.
