— Не ги видях как умират. Лежах в прахоляка до вратата на къщата, стиснал гърдите си с ръце. Неса сигурно са я убили, докато лежах там и гледах облаците. Малко по-късно съм загубил съзнание. Серис се скрила в къщата и огънят вероятно е стигнал до нея, след като мен са ме завлекли в някакъв изкоп. Децата все така правят, крият се от огъня, вместо да бягат от него, и димът ги намира. Половин година мина, докато се оправя. Рана в белия дроб. По-късно организирах набег в Мерка, събрал бях хора, оцелели през онзи ден. Оказа се, че синът на лорда — той предвождаше нападението, при което загина семейството ми, — е бил изпратен при свой братовчед в Атар, да се скрие там. Срещнахме се година по-късно. Проследих го до малък укрепен град на двайсетина мили северно оттук. По обратния път минах през Анкрат и останах там. След време се хванах на служба при баща ти. Това е всичко.
Нямаше усмивка на лицето му, макар редовно да се усмихваше в лицето на смъртта, виждал го бях с очите си. Гледаше към хоризонта, но знаех, че вижда отвъд него. Отвъд годините. „Това“ никога не е всичко. Скръбта нараства, разлива се и заразява здравата тъкан. Времето лекува всички рани, но често ни изцелява твърде късно и с помощта на гроб, а докато сме живи, скръбта живее с нас, гори ни, а за да избягаме от болката, ние се въртим и гърчим. И гърчейки се, се превръщаме в различни хора.
— И колко време е нужно, преди едно дете, заради което си прекосил граници с едничката мисъл да отмъстиш, защото не си могъл да го спасиш, когато спасението е съществувало като възможност, колко време е нужно, преди това дете да се превърне в дете, което пронизваш в сърцето, защото не си могъл да го приемеш, когато приемането е съществувало като възможност?
Сега вече Макин се усмихна, макар да не отклони поглед от миналото, което приковаваше ума му.
— Не знам какво да ти кажа, Йорг. Не знам, защото ти никога не си бил сладък като Серис, нито аз съм студен като Олидан.
Мина още ден и ние все така следвахме анкратската колона през сърцето на Атар. Навсякъде по пътя срещахме селяни, увили краката си в парцали и излезли да ни видят как минаваме, обвити в дим от пожарите, които пълзяха в дълги червени линии по стърнищата. Зарязали бяха погребалните ритуали на жътвата, прибирането на реколтата, сушенето на месо и плодове, приготвянето на зимнина, за да позяпат Златната гвардия и да видят как вятърът вее високите знамена в черно и златно. За всички тях империята означаваше нещо. Нещо старо и дълбоко, полузабравен сън за по-добър живот.
В късния следобед слънцето си проби път през пролука в облаците и Миана смени каретата на лорд Холанд за кратка езда на гърба на кротко муле със странично седло, докато колоната ни минаваше през укрепено градче с нелепото име Пиш. Мартен също бе излязъл да поязди. Остана да ми прави компания дори след като Миана се върна в каретата.
— Трудно ѝ е, господарю — каза той, без да съм го питал.
— По-трудно, отколкото да стои в Призрачния и да се чуди кога ще дойде следващият гост от Ватикана?
— Трудно е да носиш дете в последния месец. — Мартен сви рамене уж небрежно, но не успя да ме излъже.
Понякога ме боли, като виждам, че други мъже се вълнуват повече от мен за неща, които би трябвало да взимам присърце. Знаех, че ако човекът на папата беше успял да убие Миана и нероденото ни дете, щях да скърбя за тях. Ала знаех също, че някъде в сърцевината ми има друг Йорг, който би вдигнал лице да погледне света с червена усмивка, би посрещнал охотно шанса, извинението за предстоящите мигове на чиста радост, когато отмъщението ми разпъне платна върху море от кръв. Знаех, че яростта би помела всичко друго, скръбта включително.
— Светът е труден, Мартен. — Той ме стрелна с поглед, объркан за миг, защото бяхме изминали четвърт миля след последната му реплика. — Да родиш дете в труден свят като този… трябва да е трудно, редно е да е трудно. Да заченеш нов живот е повече от лесно, лесно е и да отнемеш стар живот. Редно е някаква част от този процес да бъде съпроводена с трудности.
Той не сведе поглед, а продължи да ме гледа — право, което си беше спечелил с годините вярна служба — и тежестта на присъдата му не беше лека.
— По дяволите — изсумтях раздразнено. — В каретата се чувствам малцинство.
Мартен се усмихна.
— Жененият мъж винаги е в малцинство.
Плюх в калта, изпсувах и дръпнах юздите на Барт. След минута седях в каретата при Миана.
— Каретата на баща ми е на хвърлей камък пред нас — рекох.
— Знам.
Странно ми беше да говоря за него, още повече в присъствието на Гомст и Осер, които седяха срещу нас и ни зяпаха. Макар и с известно закъснение, Гомст се сети да си извади библията, която беше достатъчно голяма да скрие и двамата старци зад разтворените си корици, и да подхване с Осер дискусия за някакъв псалм.
— Кодин настоява да гласувам с баща си на Събора. Да се сдобрим. — От думите устата ми пресъхна.
— А ти би предпочел… друго? — Усмивка размърда ъгълчетата на устата ѝ, но аз не се засегнах, знаех, че не ми се присмива.
