Силата ми изтичаше с всеки удар на сърцето, крайниците ми се вледеняваха, единствено кръвта от старата рана беше топла, раната, която получих от баща си, онази, от която оцелях противно на всякаква логика.
— Скоро ще бъдеш баща, Йорг. Онази твоя малка южнячка ще изтласка син от утробата си. Сред кръв, слуз и писъци. Точно като моята жена. Човекът на папата се провали. Казвах ѝ, изпрати трима, двама най-малко, но тъпата кучка прати само един. Бил най-добрият. Хранех големи надежди, но той се провали.
— Знаел си? — Водата стигна до гърдите ми. Само тя ме държеше прав, без нея щях да съм паднал отдавна. Когато стигна до раната ми, усетих студът да се излива в мен, сякаш съм куха кратуна, която пълнят с черна вода.
— Добре е, че няма да видиш момчето си — рече баща ми. — Много си слаб да отгледаш син. — Наметката от вълчата кожа се издигаше около него заедно с водата, но не личеше това да го притеснява. Той ме гледаше с лека усмивка, студена като погледа му.
Водата се плисна около шията ми, зъбите ми затракаха, косата ми се носеше по повърхността, дърпана от лекото течение. Тежестта на бронята ми, на меча, който стисках в изтръпналата си ръка, меката кал, която засмукваше краката ми, всичко ме теглеше надолу.
Сетих се за детето си, за Миана с белия отпечатък на трипръста ръка върху корема, и искра гняв пламна в мен въпреки студа.
— Надявах се аз да те убия, старче — изръмжах миг преди водата да залее устата ми и да ме погълне.
Гледах нагоре към далечна повърхност през тъмни плевели — оплетените повлекла на косата ми. Високо над мен, невъзможно високо, кротки вълнички разнищваха светлината на слънцето и пропускаха слаби проблясъци към ледените дълбини. Ръка над мен, отпусната, протегната към небето. Моята ръка. Смътен зеленикав светлик танцуваше лениво около пръстите ми.
Втренчих се в далечното слънце. Не го изпусках от поглед. Сигурно беше на милион мили от мен. Лундист твърдеше, че били милион. Повече от милион. Водата ме държеше. Висях в нея отпуснат, гледах нагоре и скоро примигващата кръпка зеленикава светлина изпълни полезрението ми докрай.
Различих силуети. Силуети в отсенки на зеленото. И ми се стори, макар водата да ме държеше, макар дробовете ми да виеха без въздух, а сърцето ми да се блъскаше диво зад ребрата, стори ми се, че не виждам слънце през вода, а гледам през зеленикаво атарско стъкло към стая на хан. Стая, където огън пламти в камината, Миана лежи на пода, а Катерин стои на колене до нея.
Видях как личът идва за тях, вратата се отваря с трясък, хвърчат трески. Влиза, бавно, с отмерени движения, кости предимно, загърнати в мъртвило, материя, която погледът не пробива. Съществото ни беше заложило капан в Кухи лес и бе изчакало да тръгнем натам. И докато ние се давехме, личът се бе върнал в Готеринг.
Гвардейци нахлуха след него. След
Катерин се изправи да я посрещне.
— Не трябваше да идваш. — Незнайно как гласът ѝ стигна до мен, добра се до умиращия ми мозък, надвика гръмотевичния пулс на сърцето ми.
Личата пристъпи към Катерин, виждах ясно само ръцете ѝ — бели, от кост, като корени. Зрението ми пулсираше, накъсваше се. След миг щях да вдишам. Тялото ми пищеше да си поема въздух, но щях да вдишам вода.
— Не знаеш много, мъртвило. — Катерин застана пред личата, полите на тъмночервената ѝ рокля се люшнаха изящно. Умирах, но пак се дивях на красотата ѝ. Без сласт този път, а като наблюдение, както човек се възхищава на рисуван витраж или на слънчев сноп, пробил облаците да се разлее по планински връх. Видях и страха ѝ, както и силата, която го потискаше.
Ръцете се протегнаха към нея, светкавично в първия миг, но после се забавиха, сякаш срещнали невидима съпротива.
— Едва ли си много старо, мъртвило — рече Катерин. — Написано е в най-старите книги. Сънят и смъртта са брат и сестра. Поетът го е знаел. Че в смъртния сън какви сънища идат? А аз, мъртвило, знам всичко за сънищата.
Личата нададе вой и вдигна сив въртоп около Катерин. Тъмночервените поли се разплющяха около краката ѝ. Миана се гърчеше и стенеше на пода. Силуети се движеха в този въртоп. Силуети и намеци.
— Достатъчно — каза остро Катерин. — Призраци, така ли? Но сънищата са пълни именно с призраци, основно с призраци. Призраците са направени от сънища, мъртви сънища, или забравени, или лоши, сънища, които буксуват в затворен кръг и издълбават свой собствен коловоз в материята на света.
