— Стартират цялата работа южно от междущатската и я приключват пак там. Никой не им е гарантирал, че ще попаднат на стопаджия. Не и посред зима. Освен това са били наясно къде ще има блокади, ако изобщо има. Защо тогава не са тръгнали направо по второстепенните пътища? Защо са рискували с магистралата?
— В един момент споменаха, че пътуват за Чикаго.
— Колко е населението на Чикаго?
— Три милиона плюс още осем в предградията. Пощенски и телефонни кодове триста и дванайсет и седемстотин седемдесет и три.
— Ти повярва ли, че наистина отиват в Чикаго?
— Не. Разстоянието е твърде голямо. Трябва да си оптимист, за да се надяваш да го изминеш за една нощ.
— Тогава защо са избрали междущатската?
Дъждовните облаци приближаваха, наподобяващи черна стена. Слънцето се скри. Ричър усети как колата се клати от яростните пориви на вятъра. Пътят пред тях беше прав и равен, построен много добре. Две ленти, но доста широки. Отбивките вляво и вдясно бяха малко, а пътищата в посока изток-запад приличаха по-скоро на тесни асфалтирани алеи сред нивите. Изглеждаха отчайващо пусти, сякаш не водеха за никъде.
— Имаш ли карта? — попита той.
— Само електронна — отвърна Соренсън и натисна някакъв бутон на таблото.
Ричър видя как джипиесът оживява и бързо локализира най-удобния спътник. На малкия екран се появи червена пулсираща точка, която се движеше по дебела сива линия. Това беше тяхната кола. Междуселските пътища бяха маркирани с по-тънки и по-бледи сиви линии.
— Ако искаш, можеш да увеличиш или да намалиш изображението — добави Соренсън.
Ричър откри съответните бутони и сви картината на екрана. Дебелата линия запази размерите си, но тънките сиви линии избледняха. Пътят в посока север-юг, по който се движеха, беше главната транспортна артерия в района. Подобна артерия в посока изток-запад липсваше в продължение на петдесет километра, където се намираше най-близкото кръстовище.
— Отиваме точно там — обади се Соренсън. — Изоставената помпена станция е съвсем близо до кръстовището.
В обратна посока нямаше главен път в продължение на доста километри, чак до една точка северно от магистралата.
— Предполагам, че скоростта също е била проблем — обади се Ричър. — Ако целта им е била да пристигнат на желаното място преди разсъмване, задължително би трябвало да използват магистралата. Но забележката ти относно риска е напълно основателна. Всъщност не съм сигурен по
Първите дъждовни капки забарабаниха по предното стъкло. Едри и тежки. Соренсън включи чистачките и фаровете. На километър и половина източно от тях се изсипваше истински порой.
Шериф Гудман видя облаците. Колата му продължаваше да стои в средата на пътя, а той се беше облегнал на калника. Беше дълбоко убеден, че отвличането на дете без превозно средство е просто абсурд. Особено в Небраска, където можеше да ходиш цял ден и да не стигнеш доникъде. В момента се питаше дали похитителите не бяха оставили колата си на мястото, на което се намираше неговата. Леко издигнато, свободно от кал. Може би не са искали да я цапат или пък просто са обърнали внимание на калта и са преценили, че не бива да оставят следи от гумите си. А може би бяха паркирали на двеста метра встрани от къщите, за да не ги видят. Но това беше малко вероятно, защото така колата им би останала поне пет минути на място, което се вижда отвсякъде. И още нещо: двама или повече мъже, които се придвижват пеша, със сигурност биха привлекли внимание. Още повече по обратния път, когато водят със себе си дете, вероятно притеснено и объркано.
После заваля. Гудман гледаше как капките се пръскат в калта. Вдигна глава към небето. Дъждът едва ли щеше да е продължителен, но щеше да е пороен. Тук това не беше необичайно. Огромният подпочвен резерв на този щат трябваше да се подхранва отнякъде. Хвърли последен поглед към канавката. Калта скоро щеше да се втечни, а малко след това да бъде покрита с нов слой отмита от нивите почва. Тънък и гладък слой, фин като талк. Но това вече не го засягаше, защото нямаше да попречи на разследването. Нямаше да изгуби улики, защото такива липсваха.
После дъждът се усили и той се оттласна от калника. Или по-скоро се опита. Остра болка прониза раменете му и тръгна надолу по ръцете. Гърдите го стягаха и сякаш имаше киселини в стомаха. Но не бяха киселини, защото не беше хапвал нищо.
Не можеше да диша. Гръдният му кош просто блокира. Коленете му се подгънаха и тялото му бавно се свлече по хлъзгавата ламарина. За момент остана приклекнал на пети. Усети как ръбът на калника се забива в гърба му, подуши миризмата на гума. И на дъжд. Ръцете му не можеха да помръднат.
