— С положителност бели. Иначе би споменала цвета на кожата. В Небраска сме все пак. Никаква представа за възрастта им. За едно десетгодишно хлапе всички възрастни са старци.
— Облекло?
— Не си спомня.
— Автомобил?
— Не може да го опише. Дори не съм сигурен, че изобщо го е видяла. Твърди, че да, и го описва като кола, но може да е бил пикап или джип например.
— Цвят?
— Не си спомня. Ако изобщо го е видяла. Може би си въобразява. Сигурен съм, че никога не е виждала пешеходец. Не и тук.
— Помни ли какво са казали?
— Не е обърнала внимание. Луси Делфуенсо отишла да отвори на позвъняването. Дъщерята на съседката видяла някакви мъже на прага, чула разговор, но си останала във вътрешната стая. Играела си нещо, което ангажирало цялото ѝ внимание. Осъзнала, че Луси не се е върнала, цели пет минути по-късно.
— Но защо детето на Делфуенсо ще отваря вратата на чужда къща? — попита Соренсън.
— За тях и двете къщи са били като собствен дом — поясни Гудман. — Постоянно са се местели от едната в другата и обратно.
— Огледа ли района? Къщата на Делфуенсо?
— Ангажирал съм целия личен състав, но от Луси няма и следа.
— Проверихте ли другия съсед? Онзи с побелялата коса?
— Нямаше го. Тръгва за работа още в шест сутринта. В четвъртата къща не са забелязали нищо.
— Свърза ли се с щатската полиция?
— Разбира се. Но нямам какво да им предложа.
— Сигналите за изчезнали деца се приемат приоритетно, нали?
— Но какво могат да направят? Изключително свит личен състав, който действа на огромна територия. Не могат да спират и да проверяват всички.
— Добре, остави това на нас — отвърна Соренсън. — Вече пътувам към теб. Ти обаче не спирай издирването.
— Естествено. Но те може да са вече на сто километра от тук.
Соренсън прекъсна линията, без да отговори. После насочи колата към рампата, включи се в магистралата и пое на запад с почти сто и шейсет километра в час.
След десет минути бясна скорост Ричър върна пистолета на Соренсън и попита:
— Шефът ти и сигнал за изчезнало дете ли ще игнорира?
Соренсън пъхна оръжието в кобура на хълбока си.
— Шефът ми е амбициозен човек. Постоянно мечтае за големи операции. Иска един ден да стане поне заместник-директор на ФБР. От това следва, че ще изпълни всичко, което му наредят от Хувър Билдинг, които от своя страна получават инструкциите си директно от ЦРУ. Или от Държавния департамент, Министерството на вътрешната сигурност, Белия дом и изобщо от всички, които командват парада.
— Това е лудост.
— Не, нарича се модерно прилагане на закона. Време ти е да свикнеш с това.
— На каква свобода на действие можеш да разчиташ?
— На никаква. Особено когато разберат къде се намирам.
— Не им вдигай телефона.
— Няма. Поне на първите две позвънявания.
— А след това?
— След това ще ме засипят с гласова поща, есемеси и имейли. Не мога да изчезна. Няма как да не изпълня преки заповеди.
Ричър замълча.
— А ти би ли посмял? — попита тя. — Правил ли си го?
— Понякога.
— И сега си бездомен и безработен ветеран без сериозна връзка.
— Точно така. Тези неща никога не са лесни. Но всеки може да опита. Специално ти можеш да направиш нещо, преди да са те извадили от играта.
— Какво?
— Да помислиш какъв мотив са имали — отвърна Ричър. — Кой, по дяволите, ще отвлече детето на една мъртва жена? И защо? Още повече че то няма никаква представа какво се е случило с майка му.
— Не може да става въпрос за случайност. Това не е съвпадение. Няма как точно в този момент да се е появил отдавна изчезналият баща, за да предяви родителските си права. Не може да е работа и на някой педофил.
— Може би са искали да отвлекат детето на съседката. Може би са ги сбъркали. Заради къщата. Знаеш ли дали и съседката е разведена?
— Това не е съвпадение, Ричър.
— Какво е тогава?
— Не знам.
— И аз не знам — тежко въздъхна той. — Не виждам никакъв смисъл.
Шериф Гудман не беше мигнал вече трийсет часа. Беше уморен и замаян, едва се държеше на крака. Но продължаваше да работи. Нямаше причини да очаква, че похитителите са се задържали в околността, но въпреки това заповяда на подчинените си да проверят всички празни сгради — изоставени къщи, хамбари, колиби и заслони. Самият той пое постройките, за които не му стигаха хора. Но не откри нищо. Подчинените му също. Радиотрафикът преливаше от гневни и мрачни отрицателни отговори.
В крайна сметка Гудман затвори кръга и отново се озова пред къщата на съседката. Изключи двигателя, изтегна се в седалката и направи опит да задържи очите си отворени. И да мисли. Припомни си реакциите на детето при срещата им рано сутринта. Объркано и мълчаливо, то кимаше любезно и кършеше пръсти. Беше обикновено провинциално момиче, десетгодишно. Не някакво дете-чудо. Би повярвало на всеки възрастен с някакъв авторитет. Би се подчинило на всяка демонстрация на познание и опит. Би повярвало на всякакви обещания.
Но кои бяха тези хора?
