Издирваният полностью

— Викове, тропане — отвърна свидетелят. — Сякаш се биеха.

— Къде беше, когато онези с костюмите излязоха навън?

— На отсрещния тротоар.

— Нещо друго?

— Предупредиха ме да не говоря за тези неща — промърмори човекът, заобиколи го внимателно и продължи по пътеката.

Ричър понечи да тръгне след него, после спря. Причината беше тихото бръмчене на автомобилен двигател откъм пътя. На триста-четиристотин метра, не повече. Обърна се и видя светлините на фаровете — трептящи, леко разфокусирани, пронизващи влажния мрак.

После порталът започна да се отваря. Нито бързо, нито бавно. И почти безшумно.

58

Джулия Соренсън очевидно не си беше прибрала телефона. Нито колата. И не беше възстановила репутацията си. Не беше станала герой. Ричър зърна една лъскавочерна краун виктория, която се плъзна покрай все още движещия се портал. Фаровете ѝ описаха широк кръг, гумите засъскаха по цимента и спряха пред входа на административната сграда. От дясната предна седалка се появи непознат за Ричър мъж, който отвори задната врата. Без да каже нито дума, той посочи с брадичка към сградата, точно като Доусън преди него.

Джулия Соренсън се измъкна навън и изпъна рамене. На слабата светлина изглеждаше уморена и някак победена. С леко приведени рамене. Вечерният вятър разтвори незакопчаното ѝ палто. Все още беше облечена с новата си блуза, но кобурът ѝ беше празен. Бяха ѝ отнели оръжието.

Непознатият затвори вратата след нея и се върна на мястото си. Потеглиха и я оставиха сама. Порталът отново започна да се отваря. Колата мина през него, забави се за миг, а след това зави надясно и пое по пътя, по който беше дошла.

Порталът се затвори. Ричър гледа след черната кола, докато светлините ѝ изчезнаха в мрака и свистенето на гумите затихна. После се обърна и погледна Соренсън.

Тя остана още миг навън, после се насочи към централната сграда. Ричър започна да отчита времето. Поздравът на мамчето зад гишето, усмивката ѝ за добре дошла и обясненията за различните видове легла и предпочитанията на повечето гости. Плюс традиционното „Очаквахме ви“, естествено. Четири минути, не повече. Дори и по-малко, ако разговорът протечеше бързо, като между колежки. А може би и по-дълго, в случай че на Соренсън ѝ бе прекипяло и започнеше да задава куп гневни въпроси в знак на възмущение.

Минутите се оказаха точно четири. Соренсън излезе навън с ключ в ръка. Изглеждаше примирена. Разгледа цифрите, изписани на ниско поставените табели и пое в посока на Ричър. Стигна до следващата табела, погледна я и свърна в една от страничните алеи.

— Джулия — тихо подвикна той.

Тя се закова на място.

— Ричър?

— Насам.

Тя напусна пътеката и тръгна по ситния чакъл към него.

— Какво се случи с теб? — попита той.

— Не бива да контактуваме помежду си — отвърна тя.

— Или какво? Няма да ни заключат, я.

— Не бива да говорим на открито. Къде можем да отидем?

Отидоха в стаята на Ричър. Соренсън се огледа бавно и поклати глава.

— Странна работа. Всичко е като в обикновен мотел.

— Това е обикновен мотел. Или по-скоро е бил. Оперативното бюро от Канзас Сити го е закупило преди три години. Научих го от тях. Никога ли не си чувала за подобен обект?

— Нищичко — отвърна тя. — И другите ли са тук?

— Делфуенсо с детето си и свидетелят — кимна Ричър. — Живи и здрави. На всичкото отгоре си прекарват много добре.

— Въпреки че са под ключ?

— Казали са им, че са изолирани. Като съдебни заседатели, за собственото им добро. Кратко уединение, нямащо нищо общо със заключването. И те го приемат като неочаквана ваканция. Миниголф плюс бира на корем.

— Законно ли е?

— Не съм адвокат, но предполагам, че е законно. Което не означава, че е правилно. Знаеш как стоят тези неща.

— Кой ги е докарал тук? — попита Соренсън. — Кой е запалил колата?

— Алън Кинг е изгорял на задната седалка, но преди това е бил прострелян в сърцето. От Маккуин, който се оказа един от вашите под прикритие. С месторабота в Канзас Сити. Това е причината Доусън и Мичъл моментално да се появят при помпената станция, за да се погрижат за теб. Ограничение на щетите, както му казват в армията. Маккуин запалил колата, а след това двамата с Делфуенсо били прибрани от колегите му. Със служебен седан, както сочеха шарките на гумите, пак от Канзас Сити. Маккуин ги придружил до тук, но веднага след това си тръгнал. Казал нещо от сорта, че трябва незабавно да се яви в службата.

— Горкият — поклати глава Соренсън. — Ще му разкажат играта. Как ли ще обясни убийството на Кинг?

— Много трудно — рече Ричър.

— Но ти се оказа прав. Нарочно не те е улучил. Стрелял е високо над главата ти.

— Нещо, което е нямало как да направи и с Делфуенсо — каза Ричър. — Затова е решил да гръмне Кинг.

— Браво на него. Надявам се, че е добре.

— А какво стана с теб?